Дани кимна в знак на съгласие и се насили да откъсне очи от краката й. Вече ги помнеше до болка.
— Ами ти? — попита тя.
— Какво аз?
— И твоят ли е огромен?
Дани зяпна. „Наистина пих прекалено много. Сигурно говори за ръста ми.“ Защото Паулина не можеше да има предвид онова, което си мислеше той. Трябва да беше заради езиковата бариера.
— Не — отвърна Дани. — Аз съм малко по-висок от средния ръст, това е.
Тя се засмя и ръката й отново докосна бедрото му, докато превключваше скоростта на поредния завой.
„Кейли никога няма да научи“ — каза си Дани. Тя бе на хиляди километри и пътищата на двете жени никога нямаше да се пресекат, дори след милион години. Погледът му отново се насочи към коленете на Паулина и бледата плът над тях.
Той се засмя и се извърна.
— Защо се смееш? — попита Паулина.
Дани поклати глава.
— Спомних си за един албум.
— Кой?
— „Прилеп от ада“.
Тя се озадачи.
— Не съм го чувала.
Дани сви рамене.
— Не е важно.
За миг си помисли дали да й разкаже за албума и конкретно за песента, от която бяха стиховете — „Рай на светлината на арматурното табло“ — но се отказа.
Важното беше: няма значение дали Кейли ще узнае. Това не бе проблемът. Проблемът беше да не изневерява, да не лъже. Досега й беше верен и така трябваше да си остане. Тайните отравят връзките, а другите жени са като противопехотни мини — никога не знаеш кога ще избухнат.
Преводачката леко отпусна длан върху коляното му. „Може би съм прекалено пиян, за да различавам добро от зло“ — с надежда си помисли той.
Изведнъж пред тях се появи хотелът и ланчата спря на площадчето. Паулина угаси двигателя и слезе от колата. Подхвърли ключовете на пиколото, хвана Дани подръка и опря глава на рамото му. Двамата влязоха във фоайето и се качиха с асансьора на третия етаж.
Когато излязоха в коридора, преводачката се поколеба. Неговата стая бе надясно, а нейната — наляво.
— Е? — рече тя и красивите й бадемови очи потърсиха неговите.
— Лека нощ — измърмори Дани. — Благодаря. Наистина беше страхотно.
Той се наведе, целуна я по бузата и се запъти към стаята си. Чувстваше се едновременно облекчен и разочарован. Спря пред вратата на 302, неуспешно се опита да улучи ключалката с ключа и изруга пристъпа на шемет, който го бе връхлетял. Някакъв глас в главата му, нещо като контрасъвест, крещеше: „Какви ги вършиш? Какво си мислиш? Тя е прекрасна, а ти си пиян. Кейли е на шест часови пояса оттук! Даже не е в същия ден като теб! Действай!“.
Но не. Щеше да си остане добър. Ключът се превъртя в ключалката и нощните съблазни останаха зад гърба му. Той влезе в банята, бавно се съблече, изкъпа се, изми си зъбите. Едва ли беше пил чак толкова много, ала виното го бе хванало. Дани изсипа две таблетки адвил от едно шишенце и ги изпи с чаша вода с надеждата, че ще облекчат евентуалния махмурлук на другата сутрин. После угаси лампата и се насочи към леглото.
Където лежеше тя — с разпилени по възглавницата коси и изкусителна усмивка.
„Господи боже! — помисли си Дани, спрял в средата на стаята по боксерки. — Ами сега?“ Усети, че неволно се приближава до леглото, сякаш бе върху една от онези самоходни пътеки на летището. Не знаеше какво да каже.
Паулина се протегна и гърдите й се залюляха настрани.
— Още не съм приключила с грижите си за теб — измърка италианката и потупа чаршафа до себе си.
„Това е прекалено — помисли си той. — Не мога да го направя…“
Тя безмълвно го притегли на леглото и Дани видя, че е съвсем гола. Изражението му я накара да се усмихне.
— Какво чакаш, Пикасо? Мятай се!
10.
Все още със затворени очи, Дани ту се унасяше, ту се събуждаше и все повече усещаше проникващите в стаята слънчеви лъчи. Полезрението му беше бяла страница — празна и ярка. Което го устройваше. Тъкмо така му харесваше. Не искаше да става. Искаше да си остане там, в онази ничия земя от отсамната страна на съня. Но не. Трябваше да стане. Имаше да върши някои неща. Той смело — беше сигурен, че има махмурлук — отвори клепачи, бързо хвърли поглед наоколо и бързо ги затвори, за да се спаси от проблясъка на утрото.
И продължи да лежи, като си мислеше: „Уф, божичко…“. После плахо плъзна ръка по чаршафа и облекчено въздъхна, когато не откри нищо друго, освен плат и въздух. С тихо изпъшкване насили очите си повторно да се отворят, седна и спусна крака от леглото. „Ти си отрепка“ — каза си той.