— И колко ще струва това? — зачуди се Дани и си помисли, че във Вашингтон сумата ще е в хиляди.
— До Рим ли? — Портиерът сви рамене. — Може би двеста долара.
Дани му каза да го уреди, защото ако не успееше за самолета, щеше да се наложи да пренощува в хотел. Портиерът обеща да опита, макар че не можел да гарантира. Господинът трябвало да разбере, че палиото се провежда само два пъти годишно.
— Хората са три пъти повече, но такситата пак са си толкова, нали разбирате?
Дани потвърди и портиерът каза, че щял да направи всичко възможно. Дани се върна на рецепцията и остави сака си там, за да може да го вземе и веднага да замине, когато се върне от града.
Седна във фоайето и зачака Паулина, въпреки че предпочиташе да не я вижда и просто да вземе такси. В два и двадесет се зачуди колко време ще трябва да чака. Белцер беше ангажиран човек и Дани определено не искаше да закъснява. Ако тя не се появеше до пет минути…
Преди да реши какво ще прави тогава, мобилният му телефон иззвъня с настойчив и треперлив звук. Той го отвори и го вдигна към ухото си, като си мислеше, че може да е Паулина.
— Даниъл?! — извика името му някой. Мъжки глас.
— Да… кой е?
— Инзаги! Чувате ли ме?
— Супер.
— Какво?!
— Казах, че ви чувам. Няма нужда да викате.
— Къде сте? — без да се опита да сниши глас, попита монахът.
— В Сиена. На път за палиото. Нали ви казах.
— Не ходете там. Не е безопасно.
— Какво?
— Върнете се в Рим. Трябва да поговорим.
— Да поговорим ли? За какво?
— Слушайте, цяла нощ четох файловете и…
— Какви файлове?
— Файловете на Терио, вие какви мислите? Онези в компютъра. Ужасно е! Нямате представа какво е намислил този Зебек!
— Какво искате да кажете? — попита Дани. Преди Инзаги да успее да отговори, във фоайето се втурна Паулина в оскъден черен костюм, голяма бяла шапка и огромни слънчеви очила. Дани си погледна часовника. Два и половина. — Чакайте малко — каза той и се изправи.
— Извинявай, че закъснях — рече тя, като държеше шапката си с една ръка. — Готов ли си? Промених срещата за три, но трябва да побързаме.
Дани кимна, после пак заговори по телефона.
— Трябва да тръгвам. Ще ви се обадя след два часа, съгласен ли сте?
— Не, Дани, струва ми се, че трябва…
Паулина настойчиво посочи часовника си.
— Вижте, наистина съжалявам, но… трябва да вървя — повтори Дани. — Ще ви се обадя веднага щом мога. — И въпреки възраженията на монаха прекъсна връзката и последва Паулина към колата.
Телефонът отново иззвъня, но когато чу гласа на Инзаги, той се престори, че връзката е лоша.
— Не ви чувам, съжалявам, отче.
— Упорит е — докато влизаше в ланчата, отбеляза Паулина.
Щом се настани на предната дясна седалка, Дани за всеки случай изключи мобифона. Беше любопитен какво има да му каже монахът, ала в момента единственото му желание бе да се срещне с Белцер, да си получи парите и навреме да стигне на „Леонардо да Винчи“, за да хване самолета си. Така или иначе, определено не можеше да разговаря с Инзаги за файловете на Терио пред Паулина. Щеше да се обади на монаха по пътя за Рим.
— Имаш ли главоболие? — когато потеглиха към града, попита тя.
— Уууф — ти как мислиш? Умирам. — Паулина се засмя, но смехът й прозвуча малко глухо.
Скоро стигнаха до градската стена. Червено-бяла бариера, до която стоеше униформен полицай, преграждаше голямата арка. Преводачката отби надясно и слезе, но остави двигателя да работи.
— Днес в центъра не пускат автомобили. Ще те оставя тук. Просто продължи надолу по склона. Всички пътища водят до Кампо и щом стигнеш там, знаеш къде да отидеш. Входът на двореца е под дългия балкон, под който седяхме снощи. Името ти е в списъка. — Тя си погледна часовника. — Не е нужно да тичаш, но не можеш и да… се влачиш, нали?
— Ами ти?
— А, не! — Паулина сви рамене. — Заминавам по работа за Торино. Ще превеждам. Излезе нещо извънредно. Пък и много пъти съм гледала палиото.
— Е, благодаря за всичко.
Тя си свали шапката, хвърли я на задната седалка, отметна коса, наведе се напред и преди той да успее да й попречи, го целуна по устните.
— Чао, Дани. Може би пак ще се видим. Беше забавно, нали?
Когато стигна на Кампо, Дани се запромъква през прииждащите тълпи към двореца на Зебек. Той обходи с поглед стените на древния площад и забеляза синьо-златните знамена, спуснати от дълъг заоблен балкон. Запъти се натам и видя, че масите от предишната вечер са изчезнали. Между стените на някои от сградите около площада имаше ограничителни ленти. Когато се добра до отворената метална порта — с пауни, изобразени с ковано желязо — наближаваше три часът.