— Scusi, синьоре Зебек иска да ви види.
С безпомощно свиване на рамене по посока на спътничката си Дани последва културиста нагоре по мраморно стълбище. По дълъг коридор стигнаха до сумрачна библиотека, където го чакаше Белцер, седнал на кожен фотьойл зад богато орнаментирано бюро. На стената зад него висеше ескиз за „Одирането на Марсий“, осветена с един-единствен лъч. Дани реши, че скицата е оригинална — една от последните творби на Тициан. Белцер му посочи стол и той седна.
— Значи сме само двамата, така ли?
Адвокатът кимна с глава.
На лицето на Дани се изписа разочарование.
— Никога не съм се запознавал с милиардер. Надявах се да се срещна с господин Зебек.
Белцер сви устни в иронична усмивка.
— Напротив, познавате.
Трябваше му малко време, за да се досети. Дани плахо — защото още не беше сигурен — погледна през рамо. Видя мускулестия охранител да стои до вратата. Никой друг. Само Белцер и културиста. И тогава загря.
— Шегувате се — каза той и се засмя.
Белцер вдигна вежди и сви устни.
— Детективът у вас най-после се обади! — отбеляза той.
Дани не реагира на сарказма, но не успя да скрие озадачението си.
— Не разбирам. Искам да кажа, какъв беше смисълът? Защо го направихте?
Белцер-Зебек сви рамене.
— Обичам да стоя зад кулисите, особено когато съм пред очите на някого. — Той бръкна в горното чекмедже на бюрото, извади дебел плик и му го подхвърли. — Хонорар, премия и разходите. Пребройте ги.
Дани поклати глава, възбуден от тежестта на плика.
— Няма нужда. Убеден съм…
— Пребройте ги.
Дани засрамено отвори плика и извади пачка стодоларови банкноти. Преброи ги една по една, докато стигна до сто шестдесет и четири.
— Точно ли са? — попита Зебек.
Дани кимна с глава.
— Да…
— Сега ми ги върнете.
Американецът го погледна смаяно.
— Защо?
Зебек протегна ръка и размърда пръсти. Дани му върна парите.
— Мразя да ме ебават — осведоми го Зебек.
Думите увиснаха във въздуха, толкова неочаквани, че Дани се усъмни дали е чул вярно. Поне се надяваше да не е. Но не. Зебек прибра плика в чекмеджето и го затвори.
— Какво правите? — попита Дани.
Зебек не обърна внимание на въпроса. Той се наведе напред.
— Вие сте като Bruco, знаете ли?
— Какво е „Bruco“?
— Доматена гъсеница. В момента тя е главният ми противник.
Дани запремигва. Започна да подозира, че няма да му платят, и от недоволство почти му се зави свят.
— Не ви разбирам.
— Палиото — поясни Зебек. — Има фаворити, нали знаете, също като на дербито в Кентъки. Този път основните залози са за два коня — на Пауна и Гъсеницата. Pavone o Bruco. — Той завъртя дясната си длан. — Bruco o Pavone. Направих на Бруко предложение, обаче… кой знае? Жокеят е местен. Повечето жокеи са от Марема, така че са истински професионалисти. С тях е лесно да сключиш сделка. Тоя хлапак… Струва ми се, че иска да стане герой пред момичетата. — Зебек поклати глава. — Не е много умно.
Дани се намръщи. Милиардерът започваше да го дразни.
— Това притча ли трябваше да е?
Зебек се подсмихна.
— Да. Но няма значение. Така е по-забавно. Другите жокеи ще се погрижат за Бруко. Затова им се плаща.
Дани кимна. Мислите му препускаха. „Смята, че е прецакан, и е така. Но няма откъде да знае. Поне не със сигурност. Така че това е просто проверка. Блъф. Не се хващай.“
— Е, предполагам, че не идвате, за да постъпите на работа при мен — прехвърли се на друга (или може би не) тема Зебек.
Сякаш гръмна електрическа крушка. „Значи това било — помисли си Дани. — Свикнал е да получава каквото иска и всеки, който му откаже, веднага му става противник.“
— Вижте — започна той. — Предложението е изключително, обаче…
Зебек с презрително изсумтяване го накара да млъкне. Милиардерът си свали тъмните очила, погледите им се срещнаха и мълчанието се проточи.
На Дани му хрумна нещо.
— Как разбрахте, че съм решил да не приема работата?
Зебек натисна някакъв бутон на пулта в края на бюрото си.
В стаята се разнесе гласът на Инзаги:
„Върнете се в Рим. Трябва да поговорим.“
Сърцето на Дани се сви, когато чу отговора си: