Дани не вярваше на нито една негова дума. И още по-точно — това изобщо не го интересуваше. Имаше само едно желание: да си получи парите.
— Желая ви успех — каза той.
— Съмнявате се — саркастично отбеляза Зебек.
Дани сви рамене.
— Ще ви покажа какво имам предвид — заяви милиардерът. Той извади пластмасова карта от най-горното чекмедже на бюрото си, вкара я в черната кутия и натисна ключето й. Светна зелен диод. — Направих го по запис — поясни Зебек. — Само глас е, обаче… ще разберете за какво става дума. — Той свърза мобилния си телефон с пулта и връчи на Дани чифт слушалки. После даде знак на телохранителя да застане зад госта му. — Gaetano, se dice niente, l’uccide. — Обръщайки се отново към Дани, Зебек го предупреди: — Ако си отворите устата, моят приятел ще ви строши врата. — Видял изненадата на американеца, той прибави: — Не се шегувам. Вършил го е и преди и изобщо няма да се замисли.
След това с широка усмивка набра някакъв номер на мобилния си телефон и се отпусна назад.
Дани си сложи слушалките и чу телефона да звъни. Накрая отсреща отговориха.
— Prego?
Познал гласа на Инзаги, Дани понечи да се изправи, ала веднага седна обратно, натиснат от дланта на Гаетано. Макар и широка, тя бе съвсем лека.
Зебек заговори по микрофона.
— Тук е Дани, отче…
Дани ахна. Гласът беше неговият — акцентът, височината и тембърът, всичко. И това го уплаши. Космите на тила му настръхнаха.
В слушалките чу, че Инзаги облекчено въздъхва.
— Страхувах се за вас! Къде сте?
— В Сиена — отвърна Зебек.
— Бягайте оттам! Сериозно, Дани — нямате представа за какво става дума. И за бога, не се срещайте с тези хора. Опасно е.
— Не се безпокойте — каза милиардерът. — Довечера се прибирам в Рим и ще можем да поговорим. Тези мобилни телефони… крият рискове.
Дани можеше само безпомощно да слуша разговора. Гласът на Зебек до такава степен имитираше неговия, че сякаш му бяха откраднали душата.
— Напълно сте прав за телефона — съгласи се монахът. — Не се сетих. Кога ще пристигнете?
— В девет-десет — продължи Зебек с гласа на Дани. — Може ли да се срещнем у вас? Още не съм си направил резервация.
— Естествено, но не е толкова просто да стигнете дотук — отвърна Инзаги. — Имате ли химикалка?
Дани вече не можеше да издържа. Трябваше да го предупреди. Но телохранителят явно бе усетил намерението му, защото пръстите му се стегнаха на рамото на Дани. Той се наведе, вдигна едната дунапренова слушалка и прошепна:
— Не.
Дани се отпусна на стола, докато Зебек повтаряше упътванията на Инзаги към апартамента му в Каза Клера. Двамата се сбогуваха и връзката прекъсна. Зебек насочи мътните си очи към американеца и се усмихна.
— И сега? — попита Дани. Никога не се беше чувствал толкова далеч от дома.
Милиардерът поклати глава по начин, който предполагаше колкото несигурност, толкова и съжаление. После опря бастуна си в пода и се изправи на крака.
— Какво ще правя с теб ли, Дани? Проблемът с твоето премахване е много сериозен, знаеш ли?
Американецът се намръщи. Само за един ден се бе превърнал от златно момче в радиоактивен отпадък. „Колко бързо забравят…“
Зебек се престори, че обмисля проблема, като се разхождаше напред-назад край етажерките.
— От една страна, предполагам, че бихме могли да ти строшим врата и да кажем, че си паднал…
Дани не вярваше на ушите си.
— Това не е ли малко прекалено сурово — искам да кажа, само защото съм копирал файловете?
Зебек се подсмихна.
— Не се шегувам — продължи Дани. — Сам го казахте: аз нямам представа какво става. А вие се чудите дали да ме убиете! Само си искам парите. Какво става?
Зебек махна с ръка.
— Нямам време да се задълбочавам. Затова ще ти отговоря така: ти се прецака — и точка.
Дани дълбоко си пое дъх и се наведе напред.
— Навън има много хора — промълви той и с ужас установи, че гласът му звучи невероятно пискливо. Хрумна му, че може би трябва да се нахвърли срещу Зебек, да го събори, да вдигне врява, да се развика.
— От друга страна, това няма да е много забавно. — Зебек вдигна пръст, сякаш за да подчертае думите си. Внезапно на устните му се появи широка усмивка и той престана да се разхожда. — Знаеш ли какво?