Петте минути преднина отдавна бяха изтекли (ако Зебек изобщо беше говорил сериозно) и Дани се чувстваше напълно безпомощен. Той отчаяно се огледа и напразно затърси човека, който го преследваше, после наведе глава и се запромъква навътре в навалицата. Отекна топовен изстрел. Дванадесетте коня препуснаха от аркадата като пъстра вълна, тълпата изрева и площадът се превърна в трамплин, на който хиляди хора подскачаха на място. Яхнала гаджето си, наблизо една блондинка размахваше юмрук и крещеше „Oca! Oca! Oca!“15, забила пети в ребрата му.
Като се движеше приклекнал, Дани тръгна наляво към най-отдалечения от Палацо ди Павоне портал. С малко късмет все още можеше да се скрие. Мисълта, че някой може би го следи в това многолюдно гъмжило беше смешна — поне така му се струваше, докато не видя нещо, от което се вцепени.
На няколко метра от него му намигна паунско перо, изпъкващо на фона на черна фланелка. Той вдигна очи и срещна погледа на Гаетано. Още една крачка и щеше да се озове право в ръцете му. Двамата дълго останаха неподвижни сред обезумялата тълпа. Мутрата на Зебек държеше мобифон в лявата ръка и лост в дясната.
Футболният инстинкт спаси Дани. Без да се замисля, той наведе дясното си рамо, направи лъжливо движение и се метна наляво. Гаетано се придвижи в същата посока, но по друг път, замахвайки нагоре с такава сила, че ако беше улучил, червата на Дани щяха да лежат на земята.
Дани намери пролука и се втурна сред тълпата, навел глава под равнището на раменете си, невидим от балконите около площада. Зяпачите вече съвсем се бяха побъркали и ревът ехтеше още по-пронизително, докато конете галопираха към финала под ударите на камшиците. После всичко свърши също толкова бързо, колкото бе започнало. Множеството затаи дъх и се отпусна. Ревът стихна в разочарован шепот, който отстъпи мястото си на женски писъци и хор от гневни викове.
„Улучил е някого — помисли си Дани. — Когато замахна към мен, трябва да е улучил някого.“
— E Pavone — съобщи един мъж. — Pavone vince.16
Женските крясъци станаха още по-истерични.
Дани се насочи към портата. Надяваше се Зебек да го е изгубил от поглед, но нямаше как да е сигурен. И повече не можеше да се движи приклекнал. Зяпачите бяха в хватката на собствените си центробежни сили и се изсипваха през шестте изхода на площада. Подобно на всички останали, Дани напредваше едва-едва със съвсем малки крачки.
На двадесетина метра пред него се извиси древна арка. Беше сигурен, че щом стигне до нея, ще е в безопасност. Ако не друго, поне щеше да може да тича. После по-скоро усети, отколкото видя смут от лявата си страна, обърна се и зърна Гаетано да се провира през тълпата в отчаян опит да настигне жертвата си.
По дирите на убиеца се вдигаше хор от протести, превърнали се в смаяни викове, когато Гаетано сграбчи една жена за лицето и я блъсна настрани от пътя си. Някакъв мъж, който можеше да й е съпруг, гневно реагира и след миг се свлече на колене с разбит нос. Пищяха деца, тълпата панически се олюляваше. Една тъмнокоса жена с грижливо изписани вежди захленчи от страх.
Дани знаеше как се чувства жената. Само на три метра от изхода тълпата можеше да се хвърли в паническо бягство и щеше да се превърне в смъртоносна лавина. Неволно затаил дъх, Дани се приготвяше за това, когато земята сякаш се наклони. В следващия момент множеството се придвижи напред и той изхвърча през арката като тапа на шампанско.
Това беше италиански вариант на Големия взрив — хората експлодираха от Кампо във всички посоки и разстоянието помежду им растеше като разстоянието между звезди. Тътренето на Дани се превърна в подтичване, подтичването — в бяг. Пое по пътя на най-малкото съпротивление и спринтира по древна улица, украсена със знамена. Наляво, надясно, наляво, по друга галерия, през аркада — тича, докато остана без сили. Накрая въздухът и адреналинът му се изчерпаха и той се облегна на една витрина. Нямаше представа къде се намира, освен че се е спускал надолу от Кампо.
Иззад ъгъла се появи тъмнокоса жена с лилава пола, която водеше за ръка момиченце в гащеризон. Видяла задъхания Дани, тя го помисли за пиян и прекоси на отсрещния тротоар, а детето се притисна към полата на майка си и се загърна в лилавите й гънки.
Десетина мъже седяха в кафене оттатък улицата и гледаха надбягването по телевизията. Когато се поуспокои, Дани продължи надолу по склона и се опита да определи къде се е озовал, накъде трябва да тръгне и какво да направи. „Първо… да се обадя на Инзаги.“ Пазеше телефонния му номер на лист хартия в портфейла си и мобифонът на Зебек все още беше у него.