— Не мога да повярвам, че гледам този филм — измърмори под нос Дани. — Опитват се да ме очистят, а аз лея сълзи, защото някакъв помияр пропаднал в дупка.
Като говореше с уморен от живота баритон, Шадоу нареди на другите две животни „continuare senza de mi“18. Дани разбираше какво казва старото куче и знаеше, че Дисни няма да допусне този симпатичен герой да умре в някаква промишлена яма. Въпреки това, когато автобусът най-после спря на автогарата в Рим и Шадоу изневиделица се хвърли в обятията на младия си стопанин, сърцето на Дани бясно се блъскаше в гърдите му.
— Пристигнахме! — обяви кондукторът. Автоматичната врата се отвори и изплю пътниците в горещата римска нощ. Бетонният перон гъмжеше от хора, които чакаха приятели и роднини, докато пътниците си пробиваха път към автобусите. Пристигащите се тълпяха около униформени мъже, които вадеха багажите им от товарните отделения. По аудиоуредбата кънтеше нещо непонятно.
Дани последва тълпата през автогарата и излезе на улицата. Хората чакаха таксита на тротоара без какъвто и да е ред. Нямаше опашка. След десет минути безуспешна борба той се хвърли покрай една добре облечена жена в червено, която енергично размаха ръце и гръмогласно протестира, след като Дани се вмъкна на задната седалка на бяло такси. Когато шофьорът му заговори на италиански, той му подаде визитката с адреса на Инзаги.
Шофьорът я погледна, после спусна прозореца си и изруга жената в червено, която бе имала нахалството да удари с длан по калника. След това се подсмихна.
— Andiamo19 — каза той и таксито се отдалечи от тротоара.
Доколкото Дани можеше да прецени, през центъра на Рим не минаваха магистрали. Пътуването до Виа дела Скрофа отне двадесет минути и включваше също толкова завои. По прозореца затрополиха капки дъжд. Уличната настилка лъсна. Сияеше неонова светлина, също като във филм на Майкъл Ман или в гравюра на Хирошиге20.
Въпреки късния час и дъжда навсякъде беше отворено, улиците бяха оживени. Кафенетата, баровете и будките за сладолед гъмжаха от народ, по кръстовищата се трупаха хора в очакване да пресекат. Шофьорът веднъж-дваж натисна клаксона, за да предупреди непредпазливите пешеходци, но го правеше съвсем леко и Дани си помисли, че в Рим почти не е чувал клаксон. Вероятно е забранено, реши той. Иначе италианците постоянно щяха да ги надуват.
Доколкото можеше да съди, те не бяха притеснителен народ.
На един ъгъл видя млада двойка да отскача от пътя им. Те се засмяха — мъжът прегръщаше жената през рамо. Тя вдигна фунийка сладолед към устата си, отхапа и на лицето й се изписа наслада. Нещо в нея му напомни за Кейли и сърцето му се сви. Какво правеше в Рим? Всичко, което обичаше, бе във Вашингтон. Защо изобщо беше дошъл?
Шофьорът барабанеше с пръсти по таблото.
— Merda — измърмори той, обърна се и попита нещо.
— Моля? — безпомощно каза Дани.
— No capiche?21 — Италианецът отново насочи вниманието си към пътя и въздъхна. На няколко сантиметра от тях профуча една веспа. Той се пресегна, взе някакво книжле и го запрелиства. Накрая изключи брояча, слезе и отвори задната врата.
— Camminata — каза шофьорът. — Сега върви пеш.
— Какво?
— Недалеч. Злополука.
Дани разбра какво иска да каже. Всички автомобили бяха спрели. Той слезе, плати и прибави две хиляди лири бакшиш.
— Накъде? — попита Дани и се озърна наоколо.
Шофьорът отново въздъхна и посочи.
— A destra, sinistra, a destra.22
Дани кимна с глава. Италианецът окуражително му се усмихна и го потупа по рамото.
— Чао! — каза той и се вмъкна зад волана.
Дани последва упътването му. Завоите го отведоха навътре в работнически квартал, където изглежда бе станало уличното задръстване. Хората се надигаха на пръсти до колите си и проточваха шии, за да видят какво става.
Дани продължи да върви, докато видя табела, поставена на втория етаж на една ъглова сграда: ВИА ДЕЛА СКРОФА. Улицата беше голяма, от двете страни имаше магазини, ала не бе права като във Вашингтон и Ню Йорк. На следващата пряка тя рязко завиваше наляво.