Един среброкос мъж попита нещо Дани, който безпомощно сви рамене. Мина покрай художествена галерия, обущарница, витрина на антикварна книжарница. После зави на ъгъла и видя причината за задръстването. Стените на старите сгради бяха осветени от мигащата светлина на червено-сини полицейски лампи, които се отразяваха в мокрия паваж. Зяпачи се притискаха към несигурна стена от раирани бариери на улицата. Хората наоколо се опитваха да видят какво става.
— Аластеър? — разнесе се женски глас със звучен английски акцент. — Катастрофа ли е станала?
— Не знам, писенце. Не мога да видя.
Стомахът на Дани се сви, когато се озърна назад към стената на антикварната книжарница. Видя, че номерът е близък до този на Инзаги.
Аластеър се обърна към него и му зададе въпрос на италиански.
Дани сви рамене.
— Е? — попита жената.
— И той не знае — отвърна съпругът й.
Тълпата се раздели, за да направи път на поредния полицейски автомобил, който надуваше клаксон и се приближаваше към барикадите. Хората започваха да губят търпение. Наоколо се надигаше пронизителен вой на клаксони.
— Ще ида да поговоря с полицая. Да проверя дали ще можем да минем, или ще ни накарат да заобиколим. Ти най-добре се върни в колата.
— Това ще отнеме цяла вечност — оплака се жената.
— Не се безпокой — успокои я Аластеър и се запровира през тълпата.
Дани не знаеше какво да прави. Обзет от ужас, той установи, че не може да помръдне. Накрая Аластеър се върна и Дани протегна ръка, за да го спре.
— Катастрофа ли има?
Англичанинът погледна американеца с известна изненада, после поклати среброкосата си глава.
— Самоубиец — отвърна той. — Монах. Хвърлил се от Каза Клера. — Забелязал внезапно изписалата се на лицето на Дани мъка, Аластеър я взе за раздразнение. Той се наведе към него и прошепна: — Без да мисли за другите, естествено.
На Дани му се искаше да избяга, ала бариерите го привличаха напред, все по-близо към местопроизшествието. Видя две полицейски коли, линейка и две ченгета, които се опитваха да държат зяпачите на разстояние. Светкавицата на полицейския фотограф проблясваше като мълния.
Дани най-после си проправи път до самата бариера. Облечен в синя риза и тъмен панталон, Инзаги неподвижно лежеше на улицата. Беше проснат настрани с протегната ръка, дясната му длан бе извита в китката. Единият му крак беше свит под другия, сякаш коляното му бе стиснато в менгеме и кракът му беше завъртян на сто и осемдесет градуса. Светкавицата на фотографа продължаваше да проблясва в странно подобие на модно ревю. На студената й светлина Дани видя, че главата на монаха вече не е симетрична. Лявата й страна беше отвратително сплескана и от нея се стичаше течност.
Самият Дани бе почти толкова неподвижен, колкото и Инзаги, неспособен да откъсне поглед от локвата кръв около главата му. „Всички ще решат, че е самоубийство“ — помисли си той. Приятелите и семейството на монаха, хората, които го бяха обичали, скръбта им щеше да е съпътствана от угризения, че не са били там, когато е имал нужда от тях.
По калдъръма затрополи носилка на колела, бутана от санитар. Отместиха две бариери, за да го пуснат, след него се появи санитар с чувал. След кратък разговор с цивилен детектив санитарите си сложиха латексови ръкавици и внимателно поставиха трупа на монаха в чувала. После вдигнаха ципа.
Тълпата започна да се разотива. Хората един по един си тръгнаха с въздишка. Зад бариерите Дани видя позната фигура. Едър мъж, който обхождаше с поглед навалицата. Търсеше някого. „Гаетано?“ Не бе сигурен, но беше напълно възможно. Зебек трябва да се бе досетил, че ще отиде там. Странното беше, че не бяха проявили търпението просто да го изчакат в апартамента. А може би тъкмо това бяха сторили и Инзаги ги беше принудил да го убият. Може би…
„Може би трябва да мисля за това някъде другаде“ — каза си Дани, обърна се и закрачи в обратната посока. Трябваше да призове на помощ цялото си самообладание, за да не се озърне назад. На няколко пъти спря пред различни витрини, уж за да разгледа стоките, докато всъщност оглеждаше отражението на улицата зад гърба си. Дъждът отслабваше, ръменето се превръщаше в мъгла. После съвсем спря и горещината мигновено изсмука влагата от въздуха.
Не знаеше дали не го следят. По улицата имаше страшно много хора, а и не знаеше кого да търси — Гаетано не беше единствената мутра на Зебек.