Когато зави зад ъгъла, той ускори ход, докато чу странен шум, после мина под една арка и се озова на голям площад. Художникът в него веднага позна къде се намира. В средата на площада се намираше Фонтанът на четирите реки на Бернини — което означаваше, че е на Пиаца Навона.
Макар че бе късно, площадът гъмжеше от хора — истински пазар на открито. Дани подмина група карикатуристи, които рисуваха в края на площада, за да използват светлината на уличните лампи. Имаше маси със сувенири, продаваха се рози, шалчета и бог знае още какво, всичко покрито с найлони. Неколцина тийнейджъри се закачаха с няколко момичета. Един африканец продаваше котки роботи, задвижвани с батерии. Той изглежда изпитваше огромна радост от възможностите на стоката си. Зелените очи на котките светеха и те се клатеха от лапа на лапа, издавайки тенекиено мяучене.
Дани се приближи до фонтана, загреба вода с шепа и наплиска тила си. „Ами сега?“ Погледът му попадна върху гигантската скулптура, осветена с прожектори и заобиколена от ореол вихрещи се комари. „Сега накъде?“
Чувстваше се изгубен — колкото в пространството, толкова и във времето. Преди да види трупа на Инзаги — смачканата му глава и локвата кръв — собствените премеждия му се струваха по-скоро теоретични, отколкото реални. Беше чел за смъртта на Терио, бе видял репортажи за убийството на Пател и беше чул Зебек да казва, че ще убие монаха. Сега обаче всичко бе различно. На земята имаше кръв. Би могъл да бръкне с пръст — по дяволите, можеше да постави цялата си ръка — в раните на монаха.
Видя свободна маса в кафенето оттатък площада, запъти се натам и седна. Наоколо кънтеше смях, звъняха чаши, по недалечната улица с рев профучаваха веспи. Поръча си бира и се опита да си спомни кога за последен път е ял. Сутринта, помисли си той, или предишната вечер. Не че имаше значение.
На няколко крачки от него жена от Източна Азия обикаляше от маса на маса в опит да изпразни кошницата си с бронзови херувимчета. Под одобрителните дюдюкания на клиентите тя демонстрираше тайната на херувимите: когато ги натиснеше по тила, от пениса им се стрелваше червен лъч. По всяко друго време Дани може би щеше да се развесели от гледката или от мисълта, че всичко това става до шедьовъра на Бернини. Ала цветът на светлината толкова много напомняше онова, което беше видял на паважа на Виа дела Скрофа, че цялата пантомима му се струваше зловеща и противна.
Хрумна му, че навярно трябва да отиде в американското посолство и да помоли за помощ. Но какво щяха да направят в посолството? Просто щяха да го пратят в полицията. А какво можеше да каже на италианските полицаи? Представи си реакцията им. Детективът щеше да посочи очевидното — че Зебек е важна личност. Щеше да скръсти ръце, да вирне глава и да го стрелне със скептичен поглед: „Какви доказателства имате?“.
„Ами… всъщност никакви… само… предполагам, моята дума срещу неговата.“
„Ами мотивът на синьоре Зебек?“
„Търсеше някакви компютърни файлове.“
„Аха! И какво имаше в тези файлове?“
„Не знам.“
„Разбирам…“
Ако дискетата с файловете на Терио беше у него, навярно щеше да може да се обърне към полицията. Не знаеше какво има в тях — сигурно никога нямаше да узнае — но каквото и да бе, то съдържаше свидетелства за нещо важно. Достатъчно, за да убият Инзаги. Но дискетата беше в сака му, а сега вече у хората на Зебек. Следователно не разполагаше с нищо. Нищо, освен думи. Те не стигаха за полицията.
Ами ако полицаите го попитаха за връзките му с монаха? Навярно щяха да установят, че Дани се е представял за ченге. Това щеше да привлече вниманието им, определено, но не така, както искаше той. И дори да се позовеше на убийствата на Терио и Пател, полицаите или щяха да разперят ръце (в края на краищата, юрисдикцията означаваше нещо), или да го затворят — макар че не се знаеше дали в затвор, или в лудница. Затова ченгетата бяха изключени.
Което оставяше план Б: Дани се завръща у дома. Ето какво копнееше да направи — да се прибере при Кейли и работата си в студиото. За нещастие и за това не можеше да става дума. Защото Зебек щеше да го предвиди. Щеше да го търси в Щатите, сигурно щеше да го очаква. И все пак… щеше да е на своя територия. Където се говореше на английски. И поне щеше да разбира какво става.
Но пък това преимущество не беше помогнало много на Крис Терио и Джейсън Пател. И после идваше Кейли. Ако сега си идеше у дома, щеше да я изложи на пряка опасност, ако вече не го бе направил. Тази вероятност го накара да се поизправи на стола. Какво знаеше за него Зебек — какво знаеше в действителност? Замисли се за това и заключи: много. Знаеше за експоната му във фабриката „Торпидо“, беше виждал алуминиевата му скулптура в „Очите на света“. Следователно сигурно знаеше и за Кейли. И може би много повече.