Ченгетата бяха изключени, завръщането в Щатите — също. Което оставяше… план B. Да разбере какво става — или поне достатъчно, за да накара полицаите да го изслушат. За нещастие разполагаше само с няколко телефонни разговора, които точно преди смъртта си бе провел Терио. По два с Пало Алто и Истанбул и един с Осло.
Пало Алто беше задънена улица, но човекът в Истанбул можеше да е жив. Дани напрегна паметта си. „Реми еди-кой си. Нещо с Б. Може би Балзак. Реми Балзак. Нещо такова.“ И агенция Франс Прес. Терио се беше обаждал и там. Което можеше да се окаже полезно. „Зависи колко души имат в истанбулското представителство.“ Двама-трима? Десет-двадесет? Единственият начин да разбере, бе да се свърже с тях и да ги попита.
Той зави зад ъгъла и се озова пред кафенето. Сбутано в безлична барокова сграда, то беше един от онези модерни клубове, пълни с пластмаса и сивкави цветове. Дани си поръча двойно кафе, плати за един час и седна пред един от дванадесетте компютъра. Влезе в Yahoo и по навик си провери имейла. Единственото интересно съобщение бе от Лавиния, която го осведомяваше, че от „Флаш арт“ са обещали да присъстват на откриването и питаше как вървят нещата?
„Всичко е супер — написа той, доволен, че не се налага да обяснява къде се намира. — Работя като бесен!“ После кликна SEND и се отпусна назад, за да помисли.
„Кейли…“
Какво можеше да й каже? Че съжалява? Че е бил пиян? Че никога повече няма да го направи? Дани тихо изпъшка, наведе се напред и кликна бутона за ново съобщение. Отвори се нов прозорец и той влезе в адреса й.
Кейли, скъпа моя
Отново се отпусна назад и се вторачи в мигащия курсор. Изтече минута, после втора и трета. Накрая му хрумна нещо. Надвеси се над клавиатурата и започна да пише:
Не можеш да вярваш на очите си. Знам, че звучи шантаво, но моля те — просто прочети следващите редове.
Спря за миг и прочете думите на екрана. „Това е кофти — каза си той. — Но е още по-лошо да я изгубя. Нямаше да я лъжа, ако не я обичах.“
Намирам се в беда.
Без да навлизам в много подробности, имам проблеми с един побъркан милиардер, който притежава технология, позволяваща му да произвежда филми с „участието“ на всеки във всякаква роля. Той използва стари филми за шаблон и на тази основа може да създаде — не си измислям — може да създаде „виртуален актьор“ с помощта на „личностен двигател“, както сам го нарича. С други думи, може да пресъздаде „Междузвездни войни“ с Хъмфри Богарт — или мен — в ролята на Люк Скайуокър.
И не само „Междузвездни войни“. Може да направи римейк на „Дълбоко гърло“, както е и направил, ако се съди по думите на Мишел.
Според нея си получила имейл от мен с видео атачмънт. Заклевам се в Господ, не съм го пратил аз! Защо да го правя? Искам да кажа, колко друсан трябва да съм бил? (Помисли: изобщо възможно ли е човек да се надруса толкова?)
Но не те обвинявам, че ме мислиш за лъжец. За да повярваш, трябва да видиш. Знам. Но вече не е така.
Защото този Зебек може да прави същото с гласове. Затова недей да разговаряш с „мен“ по телефона. Защото още сега ти казвам, че няма да съм аз. А той.
Не вярвай на нищо, което идва от мен, докато лично не застана пред теб. И запомни — каквото и да се случи, аз те обичам. Винаги съм те обичал. И винаги ще те обичам.
Д.
P. S. Изтрий съобщението.
Трябваше да прати още един имейл. Мамаду Боасо беше двадесет и четири годишен стажант във „Фелнър Асошиейтс“. Възпитаник на „Сидуел Френдс“ и „Ренселър“, той беше син на дипломат от Брега на слоновата кост и неговата съпруга американка и бе израснал във Вашингтон. Беше завършил управление на информационни системи, бе любител на научната фантастика, свиреше на гайда (при това добре) и завеждаше базите данни на „Фелнър“. В кабинета му висеше огромен плакат на „Матрицата“. Дани много го харесваше и бе убеден, че може да му се довери. Фактът, че хондата му бе облепена с избелели от слънцето стикери, убеждаващи хората да изключват телевизорите си и да оспорват властта, според Дани означаваше, че Дю няма да иде при шефа, ако някой го помоли за услуга.
Дю,