— Не е в моя стил.
— Защо? Той е много добър!
Лавиния презрително поклати глава.
— Не е вярно. Палитрата му е мътна и не е оригинален. Обаче слушай сега — промени темата тя. — Искам да поговорим за… — Жената заби червения нокът на показалеца си в гърдите му. — За теб!
След около минута вече му се виеше свят. Лавиния видяла негова скулптура в „Банко Салвадор“ в Адамс-Морган и останала извънредно впечатлена. До такава степен, че издирила другите му творби. Видяла някои литографии, които висяха в един ресторант в Джорджтаун, негово платно, купено от „Кафриц“, което бе изложено в музикалния им салон, и скулптурната група, която бе направил за фабриката „Торпидо“ в Александрия.
— Харесва ми.
— Кое? — попита той.
— Всичко!
— Страхотно. Наистина!
Последва най-важното: в графика за изложби на „Ниън“ се отворил „прозорец“.
— Всъщност прозорче — две седмици през октомври — призна Лавиния. — Ще откриеш изложбата на пети октомври, петък. Е, какво ще кажеш?
— Ами…
— Ще подредиш експонатите в сряда и четвъртък, трети и четвърти октомври. — Хрумна й нещо: — Нали имаш достатъчно творби?…
Той кимна, без да се замисля.
— Естествено, обаче какво се е случило? Искам да кажа…
Лавиния изцъка с уста и извърта очи нагоре.
— Един от „проектите“ ми — сподели тя. — Млад, талантлив… и абсолютно непредсказуем. Не го виждам да се надигне от леглото до Коледа, а не мога да чакам дотогава — все пак ръководя фирма, а не болница. — Лавиния замислено замълча. — Е?
Той се поколеба за стотна от секундата, неубедително сви рамене и отвърна:
— Да, естествено!
— Чудесно!
Сега вече трябваше да остане, тъй като някак не му се струваше редно да си тръгне преди нея.
Минута по-късно до него се появи Кейли, следвана от Джейк и майка му.
— Това не беше ли Лавиния Тревър? — възбудено попита тя. — Какво иска?
Дани нямаше намерение да каже нищо пред Джейк. „Ниън“ означаваше нещо много повече от „Питръс“. Той сви рамене.
— Искаше някой да й донесе вино и да й прави компания, докато изпуши една цигара.
— Каза ли нещо? — попита Джейк. — За изложбата? Какво мисли?
Дани повторно сви рамене.
— Съжалявам. Говореше само за някакъв неин приятел, който бил непредсказуем.
Кейли си погледна часовника. В понеделник ставаше в пет и половина, за да прочете ранните вестници и да напише своя онлайн коментар преди отварянето на борсата. Дани стисна ръката й.
— Мисля, че трябва да си вървиш. Ще намеря кой да ме закара.
Кейли се усмихна. Знаеше, че нещо се мъти с Лавиния.
Половин час след нейното заминаване Лавиния най-после си тръгна и на излизане заговорнически махна с ръка на Дани. В този момент той реши, че е по-добре да остане до края. Джейк беше направил главата и не бе в състояние да шофира.
По пътя трябваше да го утешава.
— Кофти мина — каза Джейк и отпи от полупразна бутилка мерло.
— Добре беше — отвърна Дани.
— Наистина ли?
— Абсолютно! Като за световно.
Приятелят му изсумтя и погледна през прозореца.
— Не продадох нищо.
— Не е това проблемът — каза Дани, макар че беше точно това. — Първо правиш изложба — после продаваш. Не става толкова бързо.
— Смяташ ли?
— Да.
Джейк наклони глава и подозрително го изгледа.
— Ами ти защо си толкова весел?
— Аз ли? — презрително рече Дани. — Не съм весел. Потиснат съм!
Приятелят му се замисли за миг, после кимна и затвори очи.
— Добре — каза той и почти веднага захърка.
След като остави Джейк, настроението на Дани наистина започна да се разваля. Имаше няколко творби, които ставаха за изложба, но не бяха достатъчно. Щеше да се наложи да събере всичко, което беше продал, наред с нещата, поверени на приятели. А композицията във фабриката „Торпидо“, която толкова много бе харесала Лавиния, като че ли щеше да си остане единствена. Тя беше мултимедийна, а Дани не разполагаше със средства да комбинира сложните видео ефекти, които изискваше такова произведение. Апаратурата, която бе използвал, вече не беше на разположение — собственикът й си я бе прибрал, за да произвежда „видео паметници“ на мъртви домашни любимци (определено доходен бизнес).