Ако го преследваше Зереван Зебек, човек нямаше защо да мисли за предпазни колани.
Междувременно градът се плъзгаше покрай прозореца — хаос от древни и модерни сгради, огромни жилищни блокове, джамии и пазари. Срещу тях се понесе белият фар на трамвая и шофьорът отново влезе в пътя. Изведнъж се озоваха на крайбрежна магистрала, носеща името на президента Кенеди. През мръсните стъкла на автомобила се виждаха десетки товарни кораби с осветени палуби, които хвърляха отблясъци по мастиленочерното Мраморно море.
Гледката бе поразителна, ала Дани я намери за потискаща. Човек искаше да види такова нещо, трябваше да види такова нещо с любимата си. С Кейли, чиито последни думи бяха…
„А, да. Сега си спомням. «Майната ти.»“
Пансионът „Азиатски бряг“ беше стара дървена сграда, която Турското автомобилно дружество бе ремонтирало преди десет години. Той се намираше близо до гара Джанкуртаран и се издигаше на склона на хълм, гледащ към Златния рог. Състоеше се от десет стаи и градина на покрива, където се сервираха напитки.
Стаите не бяха лоши, малко скромни, но чисти и просторни. Гледката обаче бе невероятна — от прозорците се виждаше половината Истанбул. Това беше една от най-романтичните стаи, в които бе отсядал. При двадесет и три милиона на нощ, направо си беше без пари: петнадесетина долара.
Не му отне много време да се настани, тъй като нямаше друг багаж, освен раницата, която бе купил в Рим. Набързо взе душ, преоблече се и отиде да потърси нещо за ядене. Въпреки че минаваше десет, повечето ресторанти работеха. Избра задимено заведение на две преки от хотела, където погълна няколко зеленчукови шишчета с ориз и кьопоолу. На връщане на четири пъти му предлагаха да си купи килими.
И най-невероятното беше, че за малко не го направи.
Когато се прибра в хотела, попита младия служител на рецепцията, на чийто бадж пишеше ХАСАН, дали има телефонен указател.
Младежът се прокашля.
— От години не са издавали нов указател — отвърна той. — Ако ми кажете името, мога да поискам телефона от услуги.
— Барзан — каза Дани. — Реми Барзан.
Хасан вдигна слушалката, набра номера и размени няколко реплики с телефониста. После се обърна към Дани и без запъване премина на английски.
— Само номерът ли ви трябва?
— И адресът.
Хасан замърмори на турски, изчака, после записа информацията. Накрая затвори и откъсна листа от тефтерчето.
— В Бейоолу е — каза той. — Близо до голямата католическа черква.
Дани му благодари и попита дали може да го събудят на сутринта.
Хасан се усмихна.
— Няма да се наложи.
— Напротив — възрази Дани. — Аз съм…
— Повярвайте ми! Няма да имате нужда.
Дани учудено го погледна.
— Вие ми повярвайте: определено ще имам.
Служителят се засмя.
— В колко часа?
— В осем ме устройва.
— Ще се погрижа да се събудите. Няма проблем.
Макар да бе казал, че няма проблем, Дани виждаше, че молбата му е влязла през едното ухо на младежа и е излязла през другото. Той изобщо не си записа — само му се усмихваше. „Трябва да е някаква турска работа“ — помисли си Дани и се помъкна към стаята си. Там набра номера, който му беше дал служителят, и се заслуша в телефона, който звънеше в Бейоолу в отсрещния край на града. Не бе мислел какво ще каже, но главното беше да си уговори среща — при това скоро. Само че Барзан го нямаше. Включи се телефонен секретар и мъжки глас каза нещо на турски. А след случилото се в Рим Дани нямаше намерение да остави съобщение. Той затвори слушалката, съблече се и се строполи в леглото.
Призив за молитва — безумно усилен от високоговорители призив за молитва — го вдигна от леглото призори. Това не беше нещо от рода на „а сега да се помолим“, а вой, който продължаваше ли продължаваше, умолителен, напомнящ, придумващ, стенещ. На Дани му се струваше, че мюезинът е седнал върху гореща печка, заобиколена от рупори. Такава аудиосистема щеше да удовлетвори и „Металика“ на Янки Стейдиъм. Когато призивът най-после утихна, той вече окончателно се бе разсънил.
Слезе във фоайето, където чакаха десетина грижливо подредени маси, и закуси с хляб, маслини, сирене и домати, пресен портокалов сок и горещо кафе. Тъкмо свършваше, когато Хасан се появи на прага с лукава усмивка.