— Не. От известно време не сме го виждали. Честно казано, изобщо не знаем дали ще се върне. — Разочарованието на Дани бе толкова незабавно и очевидно, че отношението на мъжа се промени. — Проверихте ли в апартамента му?
— Никой не отговаря.
Мъжът кимна с глава.
— Доната! — извика през рамо той. — Този човек търси Реми!
Доната само съчувствено избели очи. Тя сви рамене и се обърна с гръб. Мъжът също направи безпомощен жест, който означаваше край на разговора, ала Дани нямаше намерение да си тръгва. Барзан бе единствената му следа, затова остана на мястото си и се замисли. „А сега?“ В Норвегия ли?
Жената в дъното на офиса затвори мобилния си телефон и се приближи към тях. Беше набита мъжкарана, с къдрава червеникава коса и тежък грим.
— Доната — протегна тя пухкавата си ръка.
— Дани Крей.
— Реми ли искате да видите?
— Да.
— Важно ли е?
Дани погледна мъжа и сви рамене.
— Да, доста е важно — призна той.
Французинът изсумтя.
— Нали казахте, че само се „отбивате“?
— Повярвайте ми, това е дълга история — отвърна Дани. — Казаха ми да се отбия при него, но наистина е важно.
Доната стисна устни. Замисли се. И взе решение.
— Според мен може би е на изток.
— На изток — повтори Дани, сякаш беше някакъв уличен адрес.
— Той се занимава с кюрдските проблеми — продължи жената. — Затова често ходи в Диарбекир. Но не ви съветвам да ходите там. Опасно е.
— О!
Мъжът се вторачи в Дани и изглежда разбра, че американецът не е наясно за какво става дума. Той погледна Доната, сякаш за да й поиска разрешение, и поясни:
— Има терористи. Кюрдски сепаратисти. Затова военните там са многочислени. Много разходи. Много проблеми. Рай за журналистите. Ад за туристите.
Доната въздъхна.
— Не знам какво ще правим, ако Реми не се върне. Когато започваше, мислех, че само се забавлява. Богато момче, което от време на време пише колоритни репортажи. Но всъщност много го бива. Сериозен журналист. — Тя поклати глава. — Трудно ще му намерим заместник.
— Говорите така, като че ли не го чакате да се върне — отбеляза Дани.
Двамата се спогледаха и явно стигнаха до някакво споразумение.
— Не виждам нищо лошо в това да ви кажа — отвърна Доната. — Реми изчезна… — Тя вдигна поглед към тавана, сякаш там бе отпечатан календар, — … преди малко повече от седмица. В деня, в който не дойде, колата му… — Жената плесна с ръце. — Бум! Нищо не остана.
— Но той не е бил вътре, нали? — Сърцето на Дани силно се разтуптя.
Мъжът поклати глава.
— Дал колата назаем на прислужницата си. Студентка.
Сърцето на Дани се сви. Той ли беше виновен? Навярно. Защото бе дал на Зебек списъка с телефонните разговори на Терио.
— Но кой?…
Французинът изсумтя.
— Кой знае? Когато става въпрос за кюрдите, е като… — Той замълча за миг в опит да си спомни съответния израз. После се обърна към жената. — Qu’est que c’est un panier de crabes?
— Кошница с раци — преведе Доната. Тя погледна Дани. — Имате ли този израз на английски?
Той поклати глава.
— Е, много е сериозно — каза мъжът. — И много сложно. Реми може да е написал нещо, което не се е харесало на някого. На ПКК. На военните. На някоя фракция в друга фракция. Кой знае? Резултатът е все същият. Няма го.
— След атентата Реми се обади и предупреди, че известно време няма да идва — продължи Доната. Тя се обърна към колегата си. — Как се изрази точно?
На устните на мъжа се изписа горчива усмивка. Той измърмори нещо на френски, после наклони глава, очевидно превеждаше наум.
— Каза, че не трябвало да си вири главата. — Французинът наведе глава, за да му покаже. — Разбирате ли?
Дани кимна.
— Така че засега е добре — каза Доната. — Мисля, че просто се е прибрал у дома си. При своя народ. А те са сплотени. Като юмрук — прибави тя.
— Имате предвид езидите — рече Дани.
Доната се изненада.
— Точно така.
— И къде е домът му? — попита Дани.
— В Юзелюрт — отвърна мъжът.
Американецът запремигва. Доната се засмя.
— Не знаете ли къде е Юзелюрт?
Той поклати глава.
— В най-източния край на Турция — каза тя.
— И според вас Реми е там, така ли?