Скоро препирнята се превърна в надвикване. Туристите млъкнаха и започнаха с кикот да се споглеждат, докато Дани напрегна слух да чуе за какво става дума. Ала спорът приключи, преди да разбере дори една дума. Внезапно се разнесе крясък, последван от мъчителен вик и тропот на крака по стълбището към втория етаж. После… тишина, свършила с неочакван трясък. Дани нямаше нужда да е там, за да разбере, че това е вратата на неговата стая. Той скочи на крака, отчаяно се огледа, ала в миг осъзна, че няма къде да се скрие. Единственият изход беше стълбището. Или да скочи. И в двата случая означаваше самоубийство.
— Vaff!
— Dove е lui?
— Porco mondo!24
Дани не разбираше думите, но те определено бяха на италиански и беше съвсем сигурен, че идват от стаята му или точно пред нея. Озърна се в търсене на нещо, което би могъл да използва като оръжие, но не видя нищо полезно. Единият турист имаше бастун, но това не му вършеше работа. Не и с тези хора. Трябваше му най-малко бензинов трион или глок. Най-добре и двете.
Той бързо отиде до ръба на покрива и прецени разстоянието до един кестен край хотела. Ако се засилеше и се хвърлеше, навярно щеше да успее — макар че съвсем друг въпрос беше дали ще може да се хване за някой клон. Не че имаше значение. Покривът беше с петнадесетина сантиметрова преграда, което правеше засилката невъзможна.
И тогава те се появиха там — не на покрива, а на улицата пред хотела. Веждата и неговият приятел спряха в сянката на кестена, очевидно неуверени накъде да тръгнат и какво да правят. За свой ужас Дани видя, че са застанали до таблото с менюто, рекламиращо вкуснотиите на градината. Ако го забележеха, италианците несъмнено щяха да решат да претърсят ресторанта.
Ала не го забелязаха.
Веждата извади мобилен телефон от джоба си, отвори го и набра някакъв номер. Докато чакаше, той вдигна очи към горните етажи на хотела и бавно плъзна поглед по прозорците. После някой му отговори, защото мутрата в миг изгуби сковаността си. Той се оживи, завъртя се на токове и като се надвеси над телефона, започна напрегнат разговор, който продължи най-много двадесет секунди. След това прибра мобифона в джоба си и двамата се запътиха по посока на Синята джамия.
Дани си отдъхна. „Господи боже, това да не е нещо като Бъч Касиди? — помисли си той. — Какви са тия хора?“
Бързо слезе по стълбището на втория етаж и веднага видя, че вратата на стаята му е откачена от пантите. Спусна се във фоайето и завари Хасан да седи на пода, опрял гръб на рецепцията. Момчето притискаше окървавена кърпичка към носа си. Зад него една уплашена камериерка умолително разговаряше с някого по телефона.
Хотелиерът го погледна.
— Мисля, че са ви видели да влизате.
— Кой? — попита Дани.
— Италианците. Питаха за стаята ви. Не исках да им казвам, но… — Той потръпна от болка.
— Няма нищо.
Хасан се втренчи в него над кърпичката си.
— На покрива ли бяхте?
Дани кимна с глава.
Младежът се подсмихва, но пак го заболя и сбърчи лице.
— Той ме удари.
— Виждам.
Хасан вдигна очи към тавана и отметна глава назад, за да спре кръвта.
— Струва ми се, че е счупен.
Дани кимна.
— Знам. Виж, Хасан… — Искаше да му благодари.
Турчинът посочи към стаята, където Дани беше закусвал.
— Можете да излезете отзад, през градината. Там има уличка. — Когато Дани се обърна да си тръгне, той прибави: — Но трябва да ви попитам…
Дани спря и го погледна.
— Да?
— Минибара. Използвахте ли го?
Уличката го отведе до сенчеста улица с дюкяни за килими, кафенета и хотелчета. Всъщност имаше само две посоки, в които да тръгне, установи той. Нагоре по склона към огромния купол на „Света София“ или надолу по същата улица към крайбрежната магистрала. Ако имаше късмет, можеше да хване такси, което да го закара на летището.
Ако имаше късмет… Дани обмисли тази възможност. Ако имаше късмет, сега нямаше да се озърта през рамо на улица, която се казваше Йени Сарахане Сокак.
Тръгна нагоре по склона покрай древната черква и надясно зърна двореца Топкапъ. Следваха градина със запуснат зоопарк и две преки с евтини „пансиони“, няколко кебапчийници и магазини, после надолу към кейовете на Еминьоню.
Зави зад ъгъла и се озова пред „Базилика интернет кафе & автоматична пералня“ и се отби да провери дали Мамаду е открил нещо. Той си поръча чаша кафе, седна пред един от компютрите и влезе в Yahoo. Наблизо сивокос възрастен мъж седеше до перална машина и четеше оръфано книжле, докато на няколко крачки от него млада жена сгъваше бельо.