Той въздъхна, плати и влезе през въртележката по следите на възрастни британци, водени от червенокоса жена. Тя носеше бастун с увиснал на дръжката букет изкуствени цветя, който от време на време размахваше във въздуха. Дани реши, че го прави, за да я виждат туристите, ако се отдалечат, но те не се отделяха от нея — точно като деца от детската градина.
Колкото и да беше нервен и разтревожен, той изпитваше и любопитство. Предполагаше, че щерната представлява резервоар за дъждовна вода. Струваше му се странно, че някаква дупка в земята може да е туристическа атракция. Но когато вдигна поглед, видя къде се намира — в подземна катедрала, половината от която беше езеро. В катедралата нямаше нищо примитивно или грубо. Тя беше едновременно величествена и фантастична, висока колкото триетажна сграда, със сводест таван, носен от масивни каменни колони. Основите им потъваха в черната вода, която изглеждаше дълбока около половин метър. Езерото бе дълго и широко колкото хиподрум, прожектори хвърляха ярки отблясъци по тъмната му повърхност.
Свиреше класическа музика.
— Стигнахме — съобщи червенокосата жена и спря на една от дъсчените галерии, които пресичаха подземното езеро. — Хладно е, нали? — Групата утвърдително замърмори. — Разбирате ли, водата идва в Константинопол по акведукт от извор на седемнайсет километра оттук. И тъй като градът е бил подложен на доста дълги обсади, за съхранението на водата била построена мащабна система от щерни. Тук, както и в другите щерни, водата може да стигне до самия таван, ако се наложи. Страхотно, нали?
— Гледайте, риба! — възкликна една жена с гъсти сиви къдрици.
Всички проточиха шии да видят рибите, плъзгащи се между колоните.
— Смята се, че тази щерна е построена от нашия стар приятел Константин — продължи екскурзоводката. — И до опожаряването й през четиристотин двайсет и пета година отгоре се издигала базилика, откъдето и произлиза името на щерната. Последвайте ме…
Спряха при Вира на желанията, където половината туристи (включително Дани) надлежно хвърлиха монети във водата. Докато потъваха на дъното, той наблюдаваше постепенното им смаляване. Беше по-дълбоко, отколкото си мислеше — може би метър и половина. Пожела си… да се измъкне невредим… и Кейли да му прости.
— Насам…
Екскурзоводката стрелна Дани с поглед, който сякаш казваше: „Не се натрапвай“. Ала той нямаше голям избор. Галериите бяха тесни и маршрутът на обиколката беше еднопосочен — водеше всички към един и същи изход. И все пак изчака последните британци да се отдалечат на известно разстояние.
В дъното на осветената зона стигнаха до галерия, която заобикаляше две колони и се насочваше към изхода. Дани видя до колоните две масивни мраморни глави. Зад тях цареше пълен мрак. Екскурзоводката обясни, че била осветена съвсем малка част от щерната. Останалото пространство лежало в тъмнина и не било обхванато от галериите.
— Това са глави на Медуза — каза жената.
Дани се вгледа по-внимателно и видя, че къдриците всъщност са плетеници от змии. Но въздействието бе изключително — не гърчеща се маса от влечуги, а няколко къдри, в които само отблизо се различаваха змии. Нито пък самите Медузи бяха чудовищни. По-скоро бяха големи, неми, невинни наглед глави с широки херувимски лица.
— През петстотин трийсет и пета година Юстиниан възстановил щерната и се смята, че тези Медузи са взети от езически храмове в Ливан, както и много колони — поясни екскурзоводката. — Императорът е бил голям поддръжник на рециклирането! — Тези думи й спечелиха одобрително подсмихване. — Е, това е всичко — енергично каза тя. — Ще се насочим обратно към изхода. Слушайте всички! Следобедна закуска!
Британците ентусиазирано замърмориха, затътриха се към изхода и бавно се заизкачваха по стръмното стълбище. Дани не искаше да се блъска с тях, затова изостана, докато се озова сред група испански туристи. После започна дългото изкачване към светлината.
По средата чу, че екскурзоводката казва на британците да отидат „направо в автобуса, ако не възразявате“.
Колкото по-нагоре се изкачваше, толкова по-топло ставаше, докато накрая зноят навън го обля като вълна. След прохладния влажен сумрак в щерната истанбулската жега го накара да се задъха, а светлината изсмука всички багри от света.
За миг поспря на изхода и разтърка очи. После запремигва и зачака да се приспособят. И тогава ги видя. Или не съвсем. Всъщност не ги видя — не в обичайния смисъл, защото светът пред него приличаше на преекспонирана снимка, без каквито и да е подробности. По-скоро ги различи по фигура и ръст, облегнати на паркиран автомобил. Единият ядеше дюнер и се навеждаше напред, за да не окапе реверите си със сос.