Имаше още един проблем. Най-интересната му скулптура и кандидат за главен експонат беше „Вавилон II“ — умопомрачителна конструкция от над осем хиляди прозрачни кубчета Лего, сглобени по такъв начин, че образуваха почти невидим град, в центъра на който имаше петнадесетсантиметрова триизмерна холограма на Уолтър Мондейл, молещ се над гроба на Кърт Кобейн2. Холограмното изображение бе чудесно и натрапчиво, изящно и ефимерно като избледняващата слава. Проблемът беше как да пренесе композицията в „Ниън Гелъри“, без да я унищожи.
„Голяма работа! — помисли си той. — Имам два месеца да измисля начин.“
Тъй като караше фолксвагена на Джейк, нямаше затруднения с паркирането. От друга страна, намирането на място за паркинг на собствения му огромен и ръждясал олдсмобил модел седемдесет и шеста в Адамс-Морган винаги представляваше сериозно предизвикателство.
Когато тичешком изкачи стълбището до втория етаж и разказа на Кейли за предложението на Лавиния, тя се развълнува повече от самия него.
— Знаех си! — засия Кейли и го прегърна. После извади бутилка шампанско от хладилника. — Трябваше да е за рождения ти ден, но винаги можем да купим друго.
Когато малко след полунощ телефонът иззвъня, Дани вече се беше натряскал. Кейли с въпросително изражение му подаде слушалката.
— Джуд Белцер — каза тя.
Дани поклати глава. Не познаваше такъв. Не познаваше и гласа със странен акцент: отчасти английски, отчасти някакъв друг, който не можеше да определи.
— Господин Крей?
— Дани.
— Както обичате. Извинете, че ви безпокоя толкова късно, но…
— Няма проблем.
— Аз съм адвокат.
— Ясно.
— Един общ приятел ме посъветва да ви потърся.
— И кой по-точно? — попита Дани.
— Един от вашите многобройни почитатели във „Фелнър Асошиейтс“ — поясни адвокатът. — Вижте, току-що пристигам от Милано и утре заминавам за Сан Франциско. Може ли… има ли някакъв начин да се срещнем утре сутрин? Знам, че е малко неочаквано, но…
— Не знам…
— Имам предложение, което, струва ми се, ще ви заинтересува. Може да се срещнем в „Адмиралс Клъб“ на националното летище „Рейгън“.
Дани потръпна. Бе прекарал почти целия си живот във Вашингтон. Винаги казваше просто летището.
— Дани?
— Да, тук съм.
— Мислех си… около десет?
Дани не знаеше какво да отговори. Изложбата в „Ниън“ беше много важна, но нямаше да е лесна. Предстоеше му много работа. И хилядарката, която имаше в банката, нямаше да му стигне. А не можеше — не искаше да живее на гърба на Кейли.
Мълчанието май се беше проточило, защото Белцер повторно попита:
— Дани?
— Да, добре, в десет става.
— В „Адмиралс Клъб“, нали?
— Ясно. На летището.
Едва когато затвори, осъзна, че не са се уговорили как да се познаят, но предчувстваше, че това няма да е проблем. Нещо в гласа на Белцер, по-скоро в интонацията, отколкото акцентът, го караше да си мисли, че адвокатът вече знае как изглежда той. И далеч не само това.
3.
Изглеждаше… свестен.
До такова заключение стигна Дани, изправен пред огледалото с увита на кръста кърпа и мокър от душа. Правилни черти, сини очи, светла кожа. Малко длъгнест и в доста добра форма за човек, който не се „упражнява“. Макар че всъщност… два пъти седмично играеше футбол и ходеше да тича с Кейли в Рок Крийк Парк в случаите (определено редки), когато ставаше толкова рано. Така че не беше пълна мешка.
Накрая реши, че общо взето изглежда добре, макар че малко биеше на очи за първа среща, особено с адвокат. Косата например — къса, кестенява и остра, с изрусени краища (благодарение на Кейли, която явно не бе имала достатъчно кукли като малка). Ако я намажеше с гел и я срешеше (а ла Пат Райли), може би щеше да стане по-прилична — като изрусяла от слънцето.
Той прокара четката през косата си, наклони глава и погледна резултата в огледалото: не беше зле, само дето приличаше на пират. Млад и приветлив, но въпреки това пират — което може би не бе подходящо за делова среща.
Заради татуировката. И обиците.
Татуировката представляваше черен силует, дивашки и абстрактен, който покриваше дясното му рамо. Три златни обици висяха на лявото му ухо, а четвърта — на дясната му вежда. Приличаше на изгубено домашно кученце.
2
Уолтър Фредрик Мондейл (р. 1928) — вицепрезидент на САЩ. Кърт Кобейн (1967–1994) — американски музикант, фронтмен на рокгрупата „Нирвана“. — Б.пр.