Покрай него мина група ученички, които се кикотеха и хвърляха срамежливи погледи в неговата посока. Разбра, че си е говорил сам, и момичетата са го забелязали. Нямаше нужда да знае турски, за да се досети какво си мислят: „Вижте го тоя! Целият е мокър! Сигурно е луд!“.
Поклати глава и се засмя. „Това е кошмар — реши той. — И защо Зебек си прави целия този труд?“ Дани не знаеше много, а и нямаше никакви доказателства за онова, което знаеше.
Естествено, Зебек нямаше представа какво знае той, а само че е копирал файловете от компютъра на Терио и ги е дал на Инзаги. Въпросът дали ги е прочел стоеше открит. Милиардерът вече беше намерил дискетата в сака на Дани, ала това не променяше нищо. За него залавянето на Дани Крей бе нещо като „задължително усърдие“. Той разполагаше със средства. Защо да не ги използва?
Грамадният корпус на товарния кораб напусна полезрението му и отново се появи Истанбул, сякаш някой беше дръпнал завеса. На далечния склон към водата се спускаха небостъргачи, чиито широки бели рамене блестяха на яркото слънце.
„Ами ако изобщо не е така? — зачуди се Дани. — Ако изобщо не е телефонният секретар и регистрационният формуляр? Ако е нещо друго?“
Хрумна му ужасяваща мисъл. „Ами ако… ако нося предавател?“ Малък радиобутон, зашит в яката на ризата или скрит в тока на обувката.
Но не, не можеше да е ризата. Тя беше нова. Всичките му дрехи бяха нови — бе ги купил в Рим. Освен обувките. Те бяха същите, с които беше отишъл на срещата със Зебек в деня на палиото. „Хубавите“ му обувки, мокасините „Колаан“.
Дани се втренчи в краката си. Чувстваше се като слонче с електронен предавател на ухото. Той се пресегна и събу обувките. Опита се да раздвижи токовете, но те не помръдваха. Изглеждаха нормално. Но пък така и трябваше, естествено. Хората на Зебек бяха професионалисти. Майстори. Сигурно бяха учили обущарство в затвора.
Заключението бе: нямаше начин да разбере как са го открили. Имаше прекалено много възможности. Нямаше къде да се скрие, не и през XXI век. Между телефонния секретар и проследяването на абонатите, регистрационните формуляри и електронните предаватели, хакерите и подсилена полицейска линия, правото да изчезнеш бе останало в миналото.
Дани взе обувките си в ръка, отиде до парапета на ферибота и една по една ги хвърли в зелената вода, която се плъзгаше покрай корпуса. „Вече ще нося сандали“ — помисли си той.
Зад себе си чу ученичките весело да се кикотят.
13.
Юскюдар се оказа красиво предградие, отдалечено на известно разстояние от по-оживените квартали на града. Дани слезе от ферибота и тръгна по сенчест булевард, който минаваше успоредно на Босфора. Тъй като не знаеше какво да прави и къде да отиде, той си купи гуменки от първия срещнат магазин за обувки. Скоро се озова пред бръснарница и през прозореца видя снимка с автограф на млад турски футболист. Главата на хлапето беше подстригана толкова късо, че сякаш върху нея просто попадаше сянка.
Той влезе в бръснарницата и ентусиазирано посочи първо снимката, после себе си. Бръснарят с радост се подчини и с помощта на електрическа машинка го подстрига за около три минути. Докато прислужникът метеше русите къдрици от пода, американецът се погледна в огледалото — едновременно ужасен и доволен.
Изобщо не приличаше на себе си.
Върна се на пристанището и си купи билет до Бешикташ, който се намираше на отсрещния бряг. Гледката беше невероятна и фериботът се насочи към нещо като Версай — крайморски замък, зад който се издигаше гора от жилищни и офис сгради. Искаше му се да научи името на замъка, ала нямаше кого да попита, пък и…
Той слезе, потърси туристическа агенция и скоро намери — макар че там изглежда никой не знаеше английски. Накрая един младеж вдигна показалец във въздуха и Дани разбра, че му казва да почака. Така и направи, докато се появи много по-възрастен мъж. Старият турчин се вторачи в него през очилата си с телени рамки.
— И иска да отиде къде?
— В Юзелюрт — отвърна Дани.
Мъжът запремигва и прокара пръсти през металически сивата си коса. После се наведе към него, сякаш за да чуе по-добре.
— Моля?
— Казаха ми, че е близо до Диарбекир? — поясни Дани.
— Диарбекир! — възкликна турчинът. — Много интересно място!
— Наистина ли?
— Абсолютно! От летище до града — гарантирам поне един бой с ножове. В града — кой знае…