Ако трябваше да чака на истанбулското летище, предпочиташе ресторанта за непушачи. Но само един поглед му беше достатъчен, за да разбере, че ще е единственият клиент, а най-малко искаше да привлича вниманието. По-добре да изчезне в задименото заведение, където пушенето бе разрешено.
Намери свободно сепаре и седна с гръб към стената и лице към входа. Както беше облечен и с новата си прическа можеше да мине за турчин — впечатление, подсилено от разгърнатия на масата пред него истанбулски ежедневник „Джумхюриет“.
За разлика от другите клиенти, за него времето не летеше. Паничка супа. Чаша кафе. Чаша ябълков чай. После по аудиосистемата се разнесе женски глас и съобщи, че полетът за Диарбекир се отлага за девет и четиридесет и пет.
Почти очакваше да се появят Гаетано и Веждата, но италианците не се виждаха наоколо. Обзе го облекчение, но си оставаше фактът, че само може да гадае как са го открили. Освен ако човек не вярваше в свръхестествени сили, трябваше да е някаква комбинация от всички фактори.
Дали мутрите на Зебек знаеха, че е ходил във Франс прес да търси Реми Барзан? Знаеха ли, че е на път за Юзелюрт? Може би. Сигурно. Нямаха нужда от шесто чувство, за да се досетят.
Гласовете наоколо, които разговаряха на турски, го караха да се чувства изолиран. Той се затътри към опашката, като си мислеше, че макар ходовете му да бяха предвидими, не му остава нищо друго. Явно човекът имаше какво да крие, затова постоянно очистваше разни хора. Дани трябваше да разбере какво е това нещо, а доколкото знаеше, имаше само два начина да го направи. Единият минаваше през Барзан, а другият — през Ролвааг.
По пътя към изхода мина през обичайния детектор за метал. Очакваше от другата страна да го претърсят, но установи, че навъсените служители от охраната претърсват жените, при това специално онези в традиционни дрехи.
На самия изход всеки пътник лично минаваше покрай количките с багаж, посочваше куфарите си и охраната ги маркираше. Дани с жестове се опита да обясни, че няма багаж, и турчинът ядосано го изгледа, сякаш му губеше времето. Накрая една жена с шал на главата се засмя.
— Той не ви разбира. Мисли, че се подигравате с него.
Тя се подсмихна, обърна се към служителя и му каза нещо на турски. Мъжът намръщено махна с ръка на Дани да мине.
Самолетът беше претъпкан — бяха заети всички места. Нямаше първа класа. Нямаше бизнес класа. Дани си намери място до прозореца. До него седна смугъл мъж със златни зъби. Турчинът му се усмихна и му предложи шепа фъстъци. Това бе втората проява на любезност от страна на местен човек — първата беше готовността на Хасан да пострада заради госта си — и Дани бе обзет от топли чувства към хората наоколо.
Половин час след излитането поднесоха вечерята. На кутията имаше червен силует на прасе, вписан в кръг, пресечен с диагонална линия.
Тази храна е сготвена без свинско.
Дани беше вегетарианец и предпочиташе изобщо да не яде месо, ала се намираше в Турция, където вегетарианците бяха по-редки от щъркели. Той разпечата найлоновата торбичка с ледени прибори, търпеливо отдели ориза и зеленчуците от месото и остави пилешкото в сметанов сос настрани.
После започна да се храни, замислен за онова, което бе научил от имейла на Мамаду — а то не беше много. Не вярваше, че смъртта на Джейсън Пател е „педалска история“. Нито за миг. Но предположението за промишлен шпионаж бе интересно. Може би Мамаду имаше право.
Зебек с много усилия беше открил компютъра на Терио — само за да унищожи файловете му. Единственото обяснение за това бе, че в тях е имало нещо изобличаващо. Може би файловете на Терио бяха съдържали планове или кореспонденция между милиардера и неговите агенти и учени в друга фирма.
Макар да не се беше занимавал с точни науки, Терио определено се бе интересувал от някаква извънредно езотерична технология. За това можеше да се съди по книгите на лавиците му. Не онези по религия — това беше неговата област. А другите, онези за „протеинови компютри“ и прочее.
Дани нямаше представа какво е протеинов компютър — този термин бе оксиморон като „студена топлина“. Като се замислеше, можеше да си представи единствено пържола, в която е забито знаменце с надпис: ПРОЦЕСОРЪТ Е НА ИНТЕЛ. И все пак трябваше да е свързано със свръхмодерна технология, защото Терио беше разговарял с Пател, а Пател бе работил като технически директор във „Вери Смол Системс“. Тогава…
Той погледна през прозореца червенеещото небе. „Какво тогава?“ Трябваше да е нещо, свързано с технология — но това можеше да означава всичко. Седеше на пластмасова седалка на височина над десет хиляди метра, ядеше генетично изменен ориз, стоплен в микровълнова фурна от стюардеса, която сигурно бе клонирана.