Единственото сигурно нещо беше, че Зебек убива хора. Инзаги бе убит, защото беше видял файловете. Дани можеше да се закълне. Струваше му се логично да предположи, че Терио е бил очистен заради съдържанието на тези файлове, което е било опасно за Зебек. Що се отнасяше до Джейсън Пател, той бе попаднал в същата клопка. Докато Дани не беше разказал на Зебек за телефонните разговори на Терио, ученият не е имал проблеми. После от него беше останал само некролог.
Що се отнасяше до самия Дани, обстоятелствата около него бяха също толкова мрачни, колкото и около жертвите. Той бе притежавал файловете и беше имал възможност да ги прочете — изглежда достатъчно сериозна причина да го очистят. И освен това бе измамил Зебек, като беше копирал файловете на Инзаги, което даваше на милиардера още едно основание да иска смъртта му.
Така че всичко се въртеше около информация и технология — но каква информация и каква технология? „Нямате представа какво е намислил този Зебек!“ Дани отчаяно се отпусна назад. Това бе проблемът: нямаше представа какво е намислил Зебек, защото…
Самолетът полетя надолу като камък. Вечерята му подскочи върху масичката пред него. „Въздушна дупка“ — помисли си Дани, докато по интеркома се разнасяше гласът на пилота, първо на турски, после на английски. Не разбра нито дума и на двата езика, но никой не наведе глава между коленете си, нито запищя, така че всичко трябваше да е наред. Самолетът отново се разтърси и светна надписът за предпазните колани. Друсането напомни на Дани за бащиното му волво, носещо се по черния път в Мейн. Оттатък пътеката подносът на една жена изтрополи на пода и мъжът до нея с нервна усмивка повдигна вежди.
За негово удивление, всичко това ни най-малко не го смущаваше, макар че полетите обикновено го изпълваха с безпокойство. Някак си знаеше, че каквато и турбулентност да срещнат по пътя, какъвто и вятър да ги настигне, нищо лошо няма да им се случи. Зебек се опитваше да го убие и Дани продължаваше да се чувства като по време на безумното пътуване с такси в Истанбул. Ежедневните опасности не го заплашваха. Смъртта на другите хора беше въпрос на случайност, докато неговата — е, неговата бе резервирана.
Летището в Диарбекир не беше точно „военен лагер“, но се доближаваше до това определение. Навсякъде имаше военни, които се движеха по двама с автомати в ръце. И което бе по-смущаващо, те нямаха отегчения вид на патрули, които са на обикновено дежурство. Тези войници изглеждаха постоянно нащрек и предпазливостта им правеше иначе досадните процедури по пристигането извънредно напрегнати.
В багажното отделение се допускаха само пътници, в резултат на което мнозина надничаха през стъклените автоматични врати и възбудено махаха с ръце на посрещачите. Дани спря за миг, по навик очаквайки багажът му да се изтърколи на конвейера, после си спомни, че няма такъв. Така че пръв излезе през вратата и се запровира през навалицата. На гишето на „Търкиш Еърлайнс“ той попита служителя дали знае английски.
— Разбира се.
— Трябва да стигна до Юзелюрт — каза Дани. — Има ли…
Мъжът се намръщи.
— Какво е Юзелюрт?
Дани написа името на лист хартия и му го подаде.
— Това е град. Или градче.
Турчинът още повече свъси вежди, вдигна глава и привлече вниманието на униформена млада жена. Тя се приближи със свенлива усмивка, погледна написаното, изпитателно изгледа Дани и каза:
— Това е близо до Сивас. Можете да вземете долмус до автогарата. Или… — Тя го измери с поглед от глава до пети, сякаш се чудеше дали може да си го позволи. — Можете да хванете такси.
— Какво е „долмус“?
— Маршрутка. Пътуват във всички посоки, включително до отогар… автогарата. Тя е в другия край на града. — Жената се поколеба. — Може да се наложи да чакате няколко часа за автобус.
— Колко струва таксито?
Тя се замисли, после поклати глава.
— До Юзелюрт ли? Може би петдесет-шейсет долара.
Тази възможност му се струваше съблазнителна. Но не знаеше за още колко време ще му стигнат парите, затова… не. Щеше да рискува с тази „отогар“.
— Ще взема… автобус — каза той.
Жената написа думите „Диарбакър отогар“ върху лист хартия.