По време на дългото чакане Дани си купи нещо като турска пица със зеленчуци и сирене и литър минерална вода. После излезе навън, като си мислеше за Кейли.
Въпреки че я беше предупредил да не разговаря с него, нищо не можеше да му попречи да й се обади. Ако не друго, поне щеше да чуе гласа й — тя щеше да усети присъствието му — и ако все пак му проговореше, той щеше да повтори предупреждението по такъв начин, че да го приеме сериозно. Следователно нямаше да й се обади безпричинно. Или поне така се оправда пред себе си.
Що се отнасяше до вероятността Зебек да следи разговорите на Кейли… След като бе имал повече време да мисли за това, Дани беше стигнал до заключението, че не са го открили в Рим и Истанбул по този начин. Дори да подслушваха телефона й, те не можеха да разберат откъде се обажда — не и ако той не съобщеше местонахождението си или разговорът не продължи дълго. Беше абсолютно сигурен, че уличните телефони в Турция не позволяват проследяване на абоната. Единствената друга възможност да се установи източникът на обаждането бяха данните на телефонната компания, а това изискваше време.
Купи си телефонна карта от сто импулса от една будка за вестници и цигари на автогарата и отиде да потърси уличен телефон. Намери автомат оттатък пътя, в края на малък парк. Пъхна картата в слота и с радост установи, че действа също като в Щатите. Набра номера и зачака със свито сърце.
Телефонът в отсрещния край започна да звъни. Веднъж. Два пъти. Три пъти. После се включи телефонният секретар. Само че не прозвуча съобщението, с което беше свикнал — което бе записал той: „Здрасти, свързахте се с Кейли и Дан…“. Разнесе се гласът на Кейли: „Здравейте, тук е Кейли. Оставете съобщение и ще ви се обадя“.
„Господи боже! — помисли си той. — Зачеркнат съм!“
14.
Пейзажът извън Диарбекир беше едноцветен — с цвета на житните ниви, пясъка по строежите, косите на Кейли. Единственото разнообразие бяха строените като войници тополи, тук-там разделящи някое лозе. За разлика от асмите в Америка, които пълзяха по специални решетки, турските бяха оставени да растат ниско над земята.
Анадола. Степта. Суровото небе.
През десетина-петнадесет минути автобусът заобикаляше поредния хълм и навлизаше в село или град. Гюнешлъ, Уркелет, Саръолан. На Дани му се струваше, че възрастното население на тези селища е почти изцяло мъжко. Почти не се мяркаха жени. А онези, които виждаше, му приличаха на монахини. Облеклото им бе или чисто черно, или чисто бяло и ги покриваше от глава до пети.
На пръв поглед всички селища бяха в процес на строителство, с купчини камъни и високи кранове, очертаващи се на фона на небето. Стабилни и правоъгълни, покривите на сградите бяха осеяни с двойни слънчеви панели и бойлери. Ала колкото по-навътре в провинцията навлизаха, толкова по-малки и отдалечени едно от друго ставаха селищата. Пейзажът беше земеделски и тук-там се забелязваха пастири с овчи стада. Селяните обработваха земята с примитивни рала и използваха животни, а не машини.
После всичко отново започна да се променя. Изведнъж автобусът се понесе край фантастични конусовидни скални образувания. Те имаха същия цвят на медноруса женска коса като пръстта и приличаха на ракообразни, полепнали по корабен корпус. Камъкът очевидно беше мек, защото в него бяха изваяни цели къщи. От задния прозорец на долмуса изглеждаше, че изсечените в скалите прозорци и врати са с абсолютно правилни очертания. Пред някои пещери бяха монтирани сателитни антени и бяха паркирани коли. Електрически кабели висяха във въздуха като драснати с писалка.
Никога не бе виждал, нито си беше представял толкова чуждо място. Всичко бе непознато, и не само непознато — беше странно. С напредването на километрите и минутите вероятността да научи нещо важно в тези далечни земи постепенно избледняваше. Защото като че ли никой не знаеше английски, а неговият турски се ограничаваше с четири думи: „евет“, „йок“, „тувалет“ и „мархаба“. Радваше се, че ги е запомнил, ала способността да казва „да“, „не“, „тоалетна“ и „добър ден“ едва ли щеше да реши проблемите му.
Освен тези няколко думи, цяла сутрин се вслушваше за едно име: Юзелюрт. Очакваше да го чуе на всяка спирка, но това все не се случваше.