— Съжалявам, че ти попречих да действаш. Сега, след като знам точно какво е чувството, бих ти помогнал да опустошиш проклетото място още в нощта, в която се върна вкъщи. Но няма да ти позволя да ми помогнеш. Виж какво стана, когато тръгнахме заедно. Не мога да се тревожа и за вас. Предпочитам ти и Ди да останете възможно най-далеч от всичко това.
— Но…
— Нямам намерение да споря. — Опрях ръце на раменете му и ги стиснах. — Знам, че искаш да ми помогнеш. Оценявам го. Но ако наистина искаш да ми помогнеш, просто не се опитвай да ме спреш.
Доусън затвори очи, гърдите му се надигнаха и на лицето му се изписа болка.
— Не е редно да ти позволя да отидеш сам. Ти не би ми позволил.
— Знам. Но аз ще се справя. Винаги се справям. — Наведох се и опрях чело в неговото. Обгърнах лицето му с длани и промълвих тихо: — Ти тъкмо си върна Бет и не е редно точно сега да отпрашиш с мен. Тя има нужда от теб. Ти имаш нужда от нея. А аз имам нужда…
— ТИ имаш нужда от Кейти. — Той отвори очи. И за първи път от Маунт Уедър насам в погледа му се четеше разбиране. — Осъзнавам го.
— И тя има нужда от теб — прошепна Бет.
Доусън и аз се отдръпнахме един от друг. Той се обърна към нея. Тя още седеше до масата, ръцете й се отваряха и затваряха в скута й с бързи повтарящи се движения.
— Какво каза, миличка? — попита той.
— Кити има нужда от него. — Миглите й се вдигнаха и макар погледът й да беше насочен към нас, тя сякаш не ни виждаше. — Първо ще й кажат разни неща. Ще се опитат да я излъжат. Но това, което ще й причинят…
Сякаш целият кислород бе изсмукан от кухнята.
Доусън веднага се озова до нея и коленичи до стола, така че очите им да са на едно ниво. Той взе дланта й в своята и нежно я докосна с устни.
— Всичко е наред. Бет.
Погледът й следеше движенията му почти маниакално, но в очите й се появи странен блясък, сякаш съзнанието й се отдръпваше все повече и повече. Косъмчетата на врата ми настръхнаха и аз пристъпих напред.
— Тя няма да е в Маунт Уедър — каза Бет, а празният й поглед се понесе над рамото на Доусън. — Ще я отведат далеч и ще я принудят да върши едни неща.
— Какви неща?
Думите изскочиха от устата ми, преди да мога да ги спра.
Доусън ме стрелна с поглед, но аз не му обърнах внимание.
— Няма нужда да говориш за това, миличка. Нали?
За известно време тя не промълви нито дума.
— Когато го видях с вас, се досетих. Но всички изглеждахте така, сякаш и вие се досещахте. Той не носи нищо добро. И той беше там, с мен.
Ръцете ми се свиха в юмруци, когато си спомних реакцията на Бет, щом го видя. Но ние я накарахме да замълчи.
— Блейк?
Тя кимна бавно.
— Всички те са лоши. Макар да не искат да бъдат такива. — Очите й се плъзнаха към Доусън и тя прошепна: — Аз не искам да бъда такава.
— О, миличка, ти не си лоша. — Той постави ръка на бузата й. — Изобщо не си лоша.
Долната й устна потрепери.
— Извърших ужасни неща. Нямаш представа. Аз уби…
— Няма значение. — Той се отпусна на колене. — Изобщо няма значение.
През нея премина трепет и тя погледна нагоре, прикова очи в моите.
— Не им позволявай да направят това на Кейти. Те ще я променят.
Не можех да помръдна, нито да дишам.
Лицето й помръкна.
— Те ме промениха. Виждам лицата им — всичките. Не мога да им избягам, независимо какво правя. Те са вътре в мен.
Милостиви боже…
— Погледни ме, Бет. — Доусън обърна лицето й към своето. — Ти си тук, с мен. Вече не си там. Разбираш, нали? Гледай към мен. В теб няма нищо.
Тя поклати глава.
— Не. Не разбираш. Не…
Отдръпнах се и оставих брат ми да се справи с положението. Той й говореше с тих, успокояваш глас, но тя просто замълча, впери поглед напред и започна да клати бавно главата си наляво-надясно с ококорени очи и разтворени устни. Не мигваше, сякаш въобще не чувстваше, че някой от нас е в стаята.
„Няма никой вкъщи“, осъзнах аз.
Докато Доусън се опитваше да я успокои, ужас — истински ужас — обгърна тялото ми. Болката от израза на очите на брат ми, докато той отмяташе косите на Бет от бледото й лице, ме разяждаше. В този момент той изглеждаше така, сякаш би дал всичко на този свят, за да размени мястото си с нейното.