— Не. Постоянно ти се възхищавам, котенце.
Сърцето ми затанцува весело и аз отворих очи. Той въздъхна дълбоко.
— Когато беше в ръцете им и не знаех къде си, бях ужасен през цялото време. Не бях на себе си от страх, че никога повече няма да те видя. А когато те видях? Тогава се боях, че няма да чуя повече смеха ти. Така че, да, излъгах. Бях уплашен до смърт. И отново лъжа.
— Деймън…
— Умирам от страх, че няма да успея да ти се отблагодаря. Че няма да успея да върна живота ти и…
— Спри — прошепнах с насълзени очи.
— Отнех ти всичко — майка ти, блога ти, живота ти. Толкова много, че ти се зарадва на храната само защото не е в пластмасова чиния. А гърбът ти… — Той стисна челюст и поклати глава. — Нямам представа как ще поправя стореното, но ще го направя. Ще ти осигуря безопасност. Ще се погрижа да имаме бъдеще, което да очакваме с нетърпение. — Пое си въздух в същия миг, в който го направих и аз. — Обещавам ти.
— Деймън, не е…
— Съжалявам — каза той с треперещ глас. — Вината е моя. Ако аз…
— Не го казвай. — Извърнах се в скута му и роклята ми се насъбра. Обгърнах лицето му и се взрях в бляскавите му очи. — Не си виновен ти, Деймън. Не си виновен за нищо.
— Наистина ли? — прошепна той. — Но аз те превърнах в мутант.
— Иначе щях да умра. Ти ми спаси живота. Не го съсипа.
Той поклати глава и свъси вежди.
— Трябваше да те държа настрана от самото начало. Трябваше да те опазя, за да не се налага да те лекувам.
Сърцето ми се сви.
— Чуй ме, Деймън. Вината не е твоя. Аз не бих променила нищо. Разбираш ли? Да, имаше и лоши моменти. Ще ми се да беше различно. Но това не се отнася за теб. Обичам те, Деймън. Това никога няма да се промени.
Устните му се разтвориха и той пое рязко въздух.
— Кажи го отново.
Погалих с пръст долната му устна.
— Обичам те.
Той захапа леко пръста ми.
— И другото също.
Наведох се и целунах връхчето на носа му.
— Обичам те. Това никога няма да се промени.
Той плъзна ръце по гърба ми и се взря в мен.
— Искам да бъдеш щастлива, котенце.
— Щастлива съм — казах и погалих лицето му. — Ти ме правиш щастлива.
Той сведе глава и целуна връхчетата на пръстите ми. Усетих как мускулите му се напрегнаха, допря устни до ухото ми и прошепна с дълбок глас.
— Искам да те направя истински щастлива.
Сърцето ми трепна.
— Истински щастлива?
Той плъзна пръсти под роклята ми.
— Много, много щастлива.
Останах без дъх.
— Доста силни думи.
Продължи да ме гали нагоре и тялото ми се възпламени.
— Обичаш силните думи, нали?
— Може би.
Той докосна с устни шията ми.
— Позволи ми да те направя много щастлива, Кити.
— Сега? — попитах.
— Сега — изръмжа той.
Помислих си за хората в къщата, но в следващия миг устните му бяха върху моите. Сякаш цяла вечност не ме бе целувал. Вплете ръце в косите ми, дъхът ни се сля. Погали ме, после се изправи. Обгърнах с крака бедрата му.
— Обичам те, котенце. — Последва чувствена, гореща целувка и сякаш подпали пожар из тялото ми. — И ще ти покажа точно колко те обичам.
Двайсет и четвърта глава
Деймън
Притиснах я силно, докато чаках отговора й. Не мислех, че ще ми откаже. Просто исках да съм сигурен, че е готова за всичко. Последния път не пожела, може би заради фаровете, а може би не. Ако и сега моментът не беше подходящ, нямаше да се сърдя. Да я държа в обятията си бе също толкова невероятно.
Но в такъв случай трябваше да взема студен душ.
Защото да я държа в скута си, където най-меките й части бяха притиснати до най-твърдата ми част си беше изпитание; възбуждаше както нищо друго на света.
Кити вдигна глава и впи очи в моите. Всичко, което исках да видя, беше там.
— Да.
След краткия й отговор не исках да губя време. Да бъда с Кити, в какъвто и да е смисъл, нямаше да заличи ужасните неща, които се случиха, но щеше да е начало.
— Почакай — казах и прекъснах отговора й с целувка.
Тя ме прегърна и аз сграбчих бедрата й. Когато се изправих, краката й се сключиха около мен и аз простенах. Изненадан от факта, че се опитвам да стигна до леглото, реших да не отделям устни от нейните. Целувах я. Отпивах от нея. Не беше достатъчно и никога нямаше да бъде.