Никой не помръдна; сякаш изминаха векове. Бедрата ни бяха притиснати, пръстите ни — сплетени. А после, когато той се измести настрани, не го пуснах. Исках да остана завинаги тук с него. Защото знаех, че в мига, в който станем от леглото и излезем от стаята, ще се сблъскаме с неизвестността. Щяхме да се изправим пред сериозен избор. Трябваше да вземем решения, които щяха да предопределят съдбата ни.
Замислих се как ще се събуждам до него всяка сутрин. Каквото и да ни очакваше, щяхме да го посрещнем заедно. Това ме караше да се чувствам готова.
— За какво мислиш, котенце? — попита той и отметна косата от лицето ми.
Отворих очи и се усмихнах.
— За нещата, които трябва да решим.
— Аз също. — Той ме целуна. — Но първо трябва да се изкъпем и облечем, а после да тръгнем нанякъде.
Засмях се.
— Вярно е.
— Казвал ли съм ти, че обичам смеха ти? Няма значение. Ще ти го кажа пак. Обичам смеха ти.
— А аз обичам теб. — Притиснах устни до неговите и станах, повличайки чаршафа. — Първа съм под душа!
Деймън вдигна вежда.
— Можем да отидем заедно.
— Ще имаме време и след душа.
Тръгнах към банята.
— Ще се върна.
Той ми намигна.
— Ще те чакам.
Деймън
Ако преди съм се съмнявал, че Кити е идеална жена, то сега бях напълно сигурен. Изкъпа се за по-малко от пет минути. Невероятно! Мислех, че не е възможно. За Ди бърз душ означаваше петнадесет минути.
Тя излезе по хавлия, погледна към леглото и нежна руменина обагри лицето й.
Смятах да се облека, но нямаше да видя сладкото й изчервяване.
Преметнах крака през леглото и станах. Минах покрай нея и пощипнах свежите й бузки. Изчерви се още повече и прошепна нещо непристойно за една дама. Засмях се.
Банята беше приятна. Стоях под душа, водата се стичаше по лицето ми. Спомних си миналата вечер и тази сутрин. Мислите ми се върнаха още по-назад, към първия път, в който видях Кити да излиза от дома си и да се отправя към къщи. Макар да не си го признах тогава, тя се бе вкопчила здраво в мен и не искаше да ме пусне.
В този миг в съзнанието ми нахлуха още спомени — как Кити отказа да ме придружи до езерото в деня, в който Ди скри ключовете ми. Не че ми трябваха ключове, за да отида, където и да било. Дори тогава търсех причина да прекарам повече време с нея. Имаше толкова силни моменти. Нападна арумианеца като нинджа, рискува живота си заради мен, макар да се държах отвратително с нея. А нощта на Хелоуин? Щеше да умре заради мен и Ди.
И аз бих умрял за нея.
Как щяхме да продължим оттук нататък? Не се чудех къде ще живеем. Знаех, че и двамата сме готови да дадем всичко един за друг. Имаше и още нещо. Спомних си пътуването дотук и как се взирах в лявата й ръка.
Сърцето ми изпърха в гърдите — усетих паника, но и вълнение. Отново се пъхнах под струята. Нещо се натрупваше в мен и нямаше смисъл да го отричам. Свих ръце в юмруци.
Мамка му.
Наистина ли си го мислех? Да. Наистина ли го исках? О, да. Беше ли най-откаченото нещо, което ми е идвало на ум? Най-вероятно. Щеше ли това да ме спре? Не. Чувствах ли се така, сякаш щях да припадна? Е, малко.
Стоях под душа повече от петнайсет минути.
Бях си направо момиче.
Докато спирах водата, паниката и вълнението ме завладяха изцяло. Присвих очи, ръката ми трепна.
Трябваше да помисля.
Но кого заблуждавах? Когато вземех решение, нищо не можеше да ме спре. Бях сигурен. Чувствах, че решението е правилно. Само това имаше значение.
Бях влюбен в нея. Винаги щях да бъда.
Увих кърпата около кръста си и влязох в спалнята. Кити седеше на леглото с кръстосани крака. Носеше блузката с надпис „Моят блог е по-добър от твоя“. Е, това съвсем наклони везните.
— Мислех си — започнах аз, без да съзнавам какво говоря, — че има осемдесет и шест хиляди и четиристотин секунди в денонощието. И хиляда четиристотин и четири минути.
Тя ме погледна учудена.
— Добре, ще ти се доверя.
— Прав съм. — Тупнах с пръст по главата си. — Тук съм натрупал доста полезни знания. Както и да е, следиш ли мисълта ми? Има сто шейсет и осем часа в седмицата. Около осем хиляди седемстотин и шейсет часа в годината. И знаеш ли какво?
Тя се усмихна.