— Какво?
— Искам да прекарам всяка секунда, всяка минута, всеки час с теб. — Част от мен не можеше да повярва, че казах нещо толкова банално. Но беше напълно вярно. — Искам всяка секунда и минута в годината да прекарвам с теб. Искам всеки час от десетилетието да бъда с теб. Искам дните, часовете, минутите и секундите да са толкова много, че да не мога да ги преброя.
Гърдите й рязко се вдигнаха и тя се взря в мен с широко отворени очи. Направих още една крачка и коленичих пред нея. Е, по хавлия. Май трябваше да си обуя поне панталони.
— Ти искаш ли същото? — попитах.
Кити ме погледна и отговорът последва незабавно.
— Да. Искам го. Знаеш какво искам.
— Добре. — Усмихнах се. — Хайде тогава да се оженим.
Двайсет и пета глава
Кейти
Времето спря. Сърцето ми замръзна, после лудо затуптя. Стомахът ми натежа, сякаш бях погълнала планина. Взирах се в него толкова дълго, че накрая той ме погледна изпитателно.
— Котенце? — Деймън наклони глава. Кичури мокра коса паднаха на челото му. — Дишаш ли?
Дишах ли? Не бях сигурна. Всичко, което можех да направя, беше да го гледам втренчено. Май не каза това, което чух. „Хайде да се оженим“. Думите му се изсипаха като гръм от ясно небе. Не ме попита, а направо ми предложи. Бях поразена.
Плаха усмивка се появи на лицето му.
— Добре. Мълчиш по-дълго, отколкото очаквах.
Примигнах.
— Съжалявам… какво каза току-що?
Той се засмя гърлено, хвана ме за ръка и сплете пръсти в моите.
— Казах „хайде да се оженим“.
Поех си още веднъж дъх, стиснах ръката му и сърцето ми отново затуптя.
— Сериозно ли?
— Възможно най-сериозно — отговори той.
— Да не би да си удари главата в банята? Защото доста вися там.
Деймън се изсмя.
— Не. Трябва ли да се обиждам от въпроса ти?
Изчервих се.
— Не. Просто… искаш да се ожениш за мен? Тоест, наистина да се ожениш?
— Разбира се, котенце? — Отново се усмихна. — Бракът ни няма да е законен, защото документите ни са фалшиви, така че няма да е както трябва, но ще е истинско за мен, за нас. Искам да го направим. Не съм ти купил пръстен, но обещавам да ти взема нещо подходящо, когато… когато всичко се успокои. Във Вегас сме. Няма по-добро място. Искам да се оженя за теб, Кити. Днес.
— Днес? — едва не изпищях.
Помислих, че ще припадна.
— Да. Днес.
— Но ние…
Ние все още бяхме млади, вярно. Но дали бяхме прекалено млади? Бях на осемнайсет, няколко месеца оставаха, за да навърша деветнайсет. Открай време си представях, че ще се омъжа поне на двайсет и пет. Ала бъдещето ни беше неизвестно. Не бяхме като всички хора, които не знаят какво ще им поднесе денят. Бяхме в ужасно положение, нищо не беше наред. Ако не успеехме да се измъкнем и отново попаднехме в ръцете на Дедал, едва ли щяха да ни оставят заедно. Ако изобщо оцелеехме. Не бяхме сигурни, че ще живеем години занапред. Не разполагахме с много време, за да разберем по-добре отношенията си.
— Какво ние? — попита нежно той.
Не че ни трябваше много време, за да преценим дали искаме да сме заедно. Знаех, че точно сега искам да прекарам живота си с Деймън, но не беше толкова просто. Решението му може би бе породено от друго.
Той стисна ръката ми.
— Кити?
Сърцето ми заби бързо. Все едно се спусках с увеселително влакче.
— Да не би да искаш да се оженим, защото може да не дочакаме утрешния ден? Защото това е последният ни шанс да го сторим?
Той се отдръпна назад.
— Не това ме кара да го направим точно сега. Не е единствената причина, не е дори главната причина, поради която искам да се оженя за теб. По-скоро е катализатор.
— Катализатор? — прошепнах.
Той кимна.
— Ще направя всичко по силите си да се предпазим от опасности. Ще се постарая да имаме време за всичко, което пожелаем. Но не съм толкова глупав да пренебрегна факта, че може да се случи нещо, което не зависи от мен. И, по дяволите, не искам един ден, като погледна назад, да се разкайвам, че съм пропуснал шанса да те направя своя, шанса наистина да докажа, че искам да прекарам живота си с теб. Не искам да пропусна тази възможност.
Въздухът заседна в гърлото ми. Сълзи пареха очите ми.