Подпрях се на плота, неспособен да отместя поглед.
Представях си как правя същото. Но не Бет щях да държа в обятията си и не Бет щях да привиквам към реалността. А Кити.
Влязох в спалнята си само за да си облека чисти дрехи. Да се намирам в тази стая беше блаженство, но и мъчение. Неясно защо тук се чувствах по-близо до Кити. Може би заради всичко, което бяхме споделили в леглото ми, както и заради моментите преди това. Точно това ме разкъсваше — тя не беше в обятията ми и не беше в безопасност.
Не знаех дали някога въобще ще бъде отново в безопасност.
Когато навлякох чистата блуза през главата си, усетих присъствието на сестра си, макар да не беше проговорила. Издишах тихо, обърнах се и я видях пред прага на стаята, облечена с розовата пижама, която й бях подарил миналата Коледа.
Изглеждаше толкова зле, колкото се чувствах аз.
— Деймън…
— Ако смяташ да ми държиш лекция, че трябва да почакам и да обмисля положението, можеш да си я спестиш. — Седнах на леглото и прокарах ръка през косата си. — Няма да промениш решението ми.
— Знам какво е решението ти и не те виня. — Тя пристъпи в стаята внимателно. — Но никой не би искал да пострадаш… или по-лошо.
— По-лошото е това, което се случва с Кити в този момент. Тя ти е приятелка. Или поне беше. Как можеш да чакаш и да бездействаш, когато знаеш какво й причиняват?
Тя потръпна, а очите й заблестяха като изумруди на слабата светлина.
— Не си справедлив — прошепна.
Може би не бях. В друг момент щях да се почувствам гадно заради този удар под кръста, но сега просто не можех да изпитам съчувствие към нея.
— Не можем да те изгубим — каза тя след няколко мига неловко мълчание. — Трябва да разбереш, че направихме каквото можехме, защото те обичаме.
— Но аз обичам нея — заявих без капка колебание.
Очите й се разшириха, сигурно защото за първи път ме чуваше да го казвам на глас. Ще ми се да го бях казвал по-често, особено на Кити. Винаги се случват подобни глупости. Когато си задълбал в нещо, никога не намираш точните думи или действия. Чак впоследствие, когато е твърде късно, разбираш какво е трябвало да кажеш или да направиш.
Не можеше да е твърде късно. Фактът, че все още бях жив, бе доказателство за това.
Очите на сестра ми се напълниха със сълзи и тя промълви.
— Тя също те обича.
Огънят в гърдите ми се разпростря и достигна до гърлото ми.
— Винаги съм знаела, че те харесва. Още преди да го признае пред себе си.
Усмихнах се леко.
— Аз също.
Ди започна да върти косата си с пръсти.
— Знаех, че ще е… че ще е идеална за теб. Никога нямаше да търпи глупостите ти. — Ди въздъхна. — Знам, че с Кити не бяхме в добри отношения заради… Адам, но аз също я обичах.
Не можех да продължа този разговор — седяхме и си приказвахме за нея, сякаш бяхме на погребение или на помен. Това беше прекалено.
Тя си пое дъх — сигурен знак, че ще излее чувствата си.
— Ще ми се да не бях толкова сурова с нея. Искам да кажа… тя несъмнено трябваше да ми се довери, но и аз можех да й простя, преди да… Е, знаеш какво имам предвид. Щеше да е по-добре за всички. Ненавиждам мисълта, че може никога повече да не… — Тя спря по средата на изречението, но аз знаех накъде бие. Можеше никога повече да не види Кити. — Както и да е, преди бала я попитах дали се притеснява от повторно връщане в Маунт Уедър.
Гърдите ми се стегнаха, сякаш някой ме бе притиснал в меча прегръдка.
— Какво ти отговори?
Ди пусна косите си.
— Каза, че е уплашена, но, Деймън, тя изглеждаше толкова смела! Дори се засмя и аз й казах… — Ди се взря в ръцете си и на лицето й се изписа болка. — Казах й да бъде внимателна и да се грижи за теб и Доусън. И, нали разбираш, тя направи точно това.
Божичко.
Потърках гърдите си с длан. Там сякаш имаше дупка с големина на юмрук.
— Но преди да я попитам за това, тя се опита да поговори с мен за Адам, а аз я отрязах. Непрекъснато се опитваше да ми се извини, а аз я отблъсвах. Сигурно ме мрази…
— Не е така. — Впих поглед в Ди. — Не те мрази. Тя разбираше. Знаеше, че се нуждаеш от време и искаше…
Изправих се. Внезапно ми се прииска да изляза от тази стая и от тази къща и да поема по пътя.
— Все още не е късно — каза тихо тя, произнесе го почти като молитва. Това беше дяволски болезнено. — Не е късно.