— Мисля, че такава страст не утихва цял живот. Късметлии сте.
— Знам. — Бях сигурна, че съм късметлийка, дори след всичко, което ми се случи. Погледнах към… съпруга си. Дълбоко в себе си знаех, че бракът ни не е законен, но аз го чувствах като истински. Отново се просълзих.
Деймън ме възнагради с пламенна целувка и ме повдигна. В друг момент бих се засрамила, тъй като бяхме на обществено място, но сега не ми пукаше. Ни най-малко.
По пътя към къщата се държахме доста банално — стискахме си ръцете и се гледахме с влажни очи. Когато спряхме, останахме няколко минути в колата. В мига, в който Деймън изключи двигателя, се хвърлихме един към друг. Алчно. Целувките не бяха достатъчни. Прескочих седалката и седнах в скута му. Пъхнах ръце под тениската му, галех го по гърдите и корема. Той плъзна пръсти нагоре по гърба ми, вплете ги в косата ми.
Дишах тежко, но той се отдръпна и облегна глава на седалката.
— Добре — каза той, — трябва да спрем, не можем да го направим в колата.
Засмях се.
— Тъкмо да се отблагодарим на Лайла, задето ни я даде.
— Така е. — Отвори вратата. — По-добре тръгвай, преди да съм размислил.
Не бях сигурна дали не искам да размисли, но трябваше да изляза от колата. Деймън беше точно зад мен, държеше ме за кръста. Влязохме в къщата през странична врата, която водеше в малък килер.
Матю застана пред нас в мига, в който се озовахме в кухнята. Сините му очи проблясваха гневно.
— Къде, по дяволите, бяхте?
— Навън — отвърна Деймън.
Той застана пред мен и почти ме закри от погледа на Матю.
— Навън? — попита слисан Матю.
Надникнах над рамото на Деймън, притискайки свидетелството към гърдите си.
— Исках да видя това-онова.
Матю зяпна.
— Това никак не е добре — каза Арчър, който се появи пред свода на помещението. — Не е разумно да разглеждате забележителност, докато половината правителство е по петите ви.
Деймън се наежи.
— Всичко е наред. Никой не ни видя. Сега, ако ни извините…
Арчър присви очи.
— Не мога да повярвам, че вие двамата…
През цялото време, докато той говореше, аз си тананиках безгласно песничка и се опитвах да не мисля за сватбата, но явно не успях, защото Арчър понечи да каже нещо. Изглеждаше напълно объркан. Все едно някой му бе казал, че има ресторант, в който сервират в чинии без дъно. Моля те, не казвай нищо. Моля те. Продължих да си повтарям едни и същи думи с надеждата Арчър да не надникне в съзнанието ми.
Матю погледна към Арчър и сви вежди.
— Добре ли си, приятел?
Той поклати глава, засуети се и каза:
— Няма значение.
— Знам, че ти е неприятно, Матю. Съжаляваме. Няма да се повтори… — Деймън ме хвана за ръка. Пристъпи напред. — И можеш да ни се караш колкото си искаш след… пет или шест часа.
Матю скръсти ръце.
— Какво възнамерявате да правите?
Деймън мина покрай него с широка усмивка.
— Не какво. По-скоро кого. — Ударих го по гърба, но той не ми обърна внимание. — Така че, по-добре отложи лекцията.
Матю не успя да каже каквото и да било. Изхвърчахме от кухнята през странната стая със статуи. Гласовете на Ди и Ашли се чуваха от съседното помещение.
— Да побързаме — каза Деймън. — Иначе никога няма да се измъкнем.
Макар да нямах търпение да видя Ди, разбрах защо бързахме. По средата на стълбището Деймън се обърна и ме пое на ръце.
Изкикотих се и го прегърнах.
— Не е необходимо.
— Напротив — отвърна той.
След секунди ме остави в спалнята и затвори вратата.
Дрехите не останаха дълго върху нас. В началото всичко стана бързо, трепетно. Деймън ме избута до вратата и ме притисна с едрото си тяло. Но имаше нещо ново, различно, по-истинско; сякаш малкият лист хартия, който сега се търкаляше на пода, променяше всичко. Сключих крака около бедрата му. Казах му, че го обичам. Показах му, че го обичам. И той направи същото. Най-сетне стигахме до леглото и потънахме в нежност.
Изминаха часове, може би повече от петте, които Деймън бе обещал на Матю. За наша изненада никой не ни прекъсна. Чувствах се прекрасно в обятията му, главата ми беше на гърдите му. Знаех, че е глупаво, но наистина обичах да слушам туптенето на сърцето му.
Деймън си играеше с косата ми, увиваше кичурите около пръстите си. Говорихме за всичко, което не касаеше близкото бъдеще. Обсъждахме нещата, които искахме да направим — да отидем в колеж, да си намерим работа.