Да имаме живот.
Беше хубаво, по някакъв начин пречиствахме душите си.
После стомахът буквално засвири.
Деймън се засмя.
— Добре, време е да ти дадем малко храна, преди да си ме изяла.
— Твърде късно — казах аз и захапах леко долната му устна. Той издаде онзи сексапилен звук, който обикновено водеше до неща, отнемащи над два часа. Едва успях да се отдръпна от него. — Трябва да слезем долу.
— За да хапнеш?
Той седна в леглото и прокара ръка през косата си. Беше чаровно разрошен.
— Да, но освен това трябва да разберем какво ще правят другите. — Реалността ми подейства отрезвяващо. — Трябва да решим какво ще правим ние.
— Знам. — Той се наведе, взе тениската ми и ми я подхвърли. — Но дано да има и храна.
Слава богу, имаше. Ди беше в кухнята и правеше късен обяд, или може би ранна вечеря. Менюто се състоеше от пържоли. Деймън отиде при брат си, а аз застанах до Ди.
— Мога ли да помогна? — попитах.
Тя ме погледна.
— Почти приключих. Какво месо искаш? Свинско? Пуешко?
— Свинско, моля. — Ухилих се. — Деймън сигурно също ще иска свинско. Мога аз да ги приготвя, ако вече не си го направила.
— Деймън иска всичко, което може да погълне.
Тя се протегна и взе една картонена чиния. Помислих си, че е странно в такава къща да има картонени чинии. Когато тя сложи два сандвича в нея, в съседната стая избухна мъжки смях. Ди се бе успокоила.
— Какво става? — попитах и надникнах към коридора, по който бе изчезнал Деймън.
— Не знам. — Усмихна се. — Просто съм изненадана. Арчър е в онази стая. Мислех, че ще се разнасят викове, а не смях.
— Деймън… на моменти се държи доста строго с теб.
Ди се засмя.
— На моменти?
— Добре, де. Често. Не става дума за Арчър. Той е наистина свестен. Помогна ми, помогна и на двама ни, докато бяхме при Дедал, но е по-възрастен, по-различен и…
— Има пенис? — предложи Ди. — Защото ми се струва, че това е основният проблем на Деймън.
Засмях се и взех две чаши сода.
— Да, сигурно си права. Поприказва ли си с него?
Тя сви рамене.
— Не. Той не е особено приказлив.
— Вярно е. — Облегнах се на плота. — И е бил подложен на много изпитания. Така че сигурно още осмисля всичко.
Спомних си за хибридите, които видях, и основите, които пуснахме на свобода. Възможно ли беше някои от тях да са избягали? Оставих чашите настрани и въздъхнах.
— Всичко е толкова объркано.
— Така е.
Отново се чу смях и аз разпознах гласа на Деймън. Не се сдържах и се ухилих.
— Я се погледни! Много си весела днес! — сръчка ме с лакът Ди. — Какво става?
Свих рамене.
— Просто имам хубав ден. Скоро ще ти разкажа.
Тя ми подаде пържола.
— Ако ще ми обясняваш какво правихте горе цял следобед, дори не искам да знам.
Засмях се.
— Нямам предвид това.
— Слава богу. — Ашли се вмъкна между нас и взе буркан майонеза. — Защото никой не би искал да слуша това.
Освен ако не ставаше дума за приключенията на Ашли с Деймън, за които тя говореше с охота, но както и да е. Усмихнах й се, а тя ме удостои със странен поглед.
Ашли взе лъжица, гребна малко майонеза и я изяде. Стомахът ми се сви.
— Странно, толкова си слаба, а ядеш майонеза с лъжица. Тя намигна с котешкото си око.
— Завиждай.
Хубавото беше, че наистина не завиждах.
— Или може би аз трябва да завиждам, котенце — допълни Ашли.
Ди я удари по ръката.
— Не започвай.
Тя се ухили и захвърли лъжицата в мивката.
— Не казах, че искам да съм неговото котенце. Но ако бях… историята щеше да свърши различно.
Преди няколко месеца щях да се ядосам.
Сега просто се усмихнах.
Тя ме зяпна за момент, после премрежи сините си очи.
— Все едно.
Гледах как излиза от кухнята.
— Май все повече се привързва към мен — казах на Ди. Тя се изхили и сложи последния сандвич в чинията.
Бяха поне дванайсет.
— По-важното е, че Ашли иска да не те харесва.
— Доста добре се справя.