Доусън реагира толкова бързо, че дори някой да беше искал да го спре, нямаше да успее. Той изпрати светкавица право в Матю. Тя удари мъжа в гърдите и го завъртя като пумпал.
Знаех, че Матю вече е мъртъв още преди да се строполи на пода.
Знаех, че Ди изпищя.
Знаех, че Деймън стисна ръката ми и ме измъкна от стаята.
Знаех, че гласът на Арчър се понесе из хаоса и занарежда заповеди.
И знаех, че трябва да се измъкна оттам. Бързо.
Но не очаквах, че Матю може да направи подобно нещо, нито че Доусън ще го убие, без да му мигне окото.
— Остани с мен, котенце. — Дълбокият глас на Деймън проникна в тялото ми. Минахме през кухнята. — Трябва да…
— Добре съм — казах, докато гледах как Люк замъкна изплашената Ашли във фоайето. — Те идват. Сега.
— Можеш да си заложиш задничето, че е така — обади се Арчър и извади пистолет.
— Не ми харесва, че коментираш задничето на Кити, но като изключим това, какво точно правиш? — попита Деймън и стисна ръката ми по-силно. — Какъв е планът? Да хукнем като луди навън?
— Звучи добре — отвърна Андрю. — А може би искате да ви завлекат към килиите.
— Не. — Люк огледа внимателно Доусън и Бет. Луксианецът бе освирепял. — Ще тръгнем към Аризона. Разполагам с място, което тези идиоти няма да открият. Но трябва да се измъкнем от града.
Деймън погледна брат си.
— Как ти се струва това? — Доусън кимна, Деймън ме пусна, отиде при него и стисна раменете му. — Направи това, което трябваше да направиш.
Доусън сложи длан върху ръката на Деймън.
— Бих го направил отново.
— Добре, да приключваме със семейните прегръдки! Всеки, който се качи в някоя от колите, го очаква дълъг път! — каза Парис и разлюля няколко комплекта ключове. — Ако смятате, че не сте готови да рискувате живота си за другите, останете тук. Ако ни прецакате навън, ще ви убия. — Усмихна се зловещо. — И сигурно ще ми бъде приятно.
Деймън го изгледа мрачно, но каза:
— Съгласен съм.
— Вече съм затънал до гуша — каза Андрю и сви рамене. — По-добре да продължа до края.
Всички погледнаха Ашли.
— Защо ме гледате? — попита тя и прибра няколко кичура зад ушите си. — Ако не исках да се замесвам, щях да си остана вкъщи. Но съм тук, нали?
Имаше логика, но се питах защо тя и Андрю ще рискуват, след като не бяха почитатели на Бет и мен. После разбрах. Не беше заради нас. Беше заради Деймън и Доусън — беше заради семейството.
Затичахме се към предната врата, но в последния миг сграбчих ръката на Деймън.
— Чакай! Трябва да отида горе.
Арчър изникна пред нас.
— Каквото и да е, можете да го оставите. Не е важно.
— Деймън…
Впих пръсти в него. Предполагах, че всички носят личните си карти. Но така или не, ние трябваше да вземем документите си. Трябваше да ги вземем.
— Мамка му. — Разбра за какво говоря. — Ти върви. Аз ще се оправя по-бързо.
Кимнах, минах край него и настигнах Арчър.
— Наистина ли този документ е толкова важен? — смръщи се той.
— Да.
Нямахме пръстени. Нямахме свидетелство, съдържащо истинските ни имена, и да, не беше истинско, но все пак имахме някакъв документ, имахме и фалшиви лични карти и те бяха най-важното на света. Те бяха бъдещето ни.
Доусън вече беше качил Бет в един джип. Ашли и Андрю отидоха при тях.
— Върви с тях — казах на Арчър, тъй като знаех, че той ще се погрижи за всичко. — Ние ще отидем с Парис и Люк.
Арчър не се поколеба. Избута Доусън и седна зад волана.
— Ще си благодарен, че карам аз, ако стане нещо неприятно. Повярвай ми.
Доусън явно не беше убеден и в този момент приличаше на брат си. Но все пак направи нещо, което Деймън никога не правеше — не започна да спори. Просто мина от другата страна и млъкна.
След секунда Деймън се появи зад мен.
— В задния ми джоб са.
— Благодаря.
Качихме се в хамъра — Парис зад волана и Люк на дясната седалка. Люк се обърна към нас, докато затваряхме вратите.
— Съжалявам за Матю — каза той на Деймън. — Знам, че бяхте близки. Той беше част от семейството ти. Но постъпката му беше гадна. Хората правят гадни неща, когато са отчаяни.