— И глупави — прошепна Парис.
Деймън кимна и се облегна назад. Погледна ме и вдигна ръка. Не се поколебах. С жадно сърце се доближих и се притиснах до него. Прегърна ме и плъзна пръсти по кожата ми.
— Съжалявам — промълвих аз. — Толкова съжалявам.
— Шшт — прошепна той. — Няма за какво да съжаляваш.
Имаше за какво да съжалявам. Не можех да осмисля всичко, докато излизахме от алеята. Ами ако Дедал вече пътуваха към нас? Ума ми не го побираше. У мен се надигаше паника, обсебваше сърцето ми. Нямаше да съм полезна, ако това се случеше.
Вратите пред нас не се отвориха. Деймън се хвана за седалката. Парис не натисна спирачките и прелетя през металната порта.
— Добре, че сме в хамър — каза Люк.
Деймън изтегли предпазния колан.
— Добре е да го закопчаеш.
— Ами ти?
— Мен не ме убиват лесно.
— Всъщност… — Люк замълча за момент. — Май съм най-труден за убиване.
— Какво да се прави, мания за величие — измърмори Деймън.
Люк изсумтя. Парис увеличи скоростта по равния път, Арчър плътно ни следваше.
— Дедал показаха ли ви най-якото си оръжие?
— Показаха ни много неща — казах и се килнах настрани, тъй като Парис направи остър завой.
— А онази специална пушка? — Люк сложи крак на таблото. Надявах се въздушната възглавница да не изскочи. — Онази, която убива луксианец с един изстрел — ИЕС? Импулсно енергийни снаряди.
— Боже! — Стомахът ми се сви; гледах ту Люк, ту Деймън.
— Що за оръжие е това?
— Енергийно оръжие, което разрушава светлинните вълни — висока технология. Малко като оникса, но много по-гадно. — Деймън свъси вежди. — Не съм го виждал, но Нанси ми разказа за него.
— Всъщност е електромагнитно оръжие — обясни Люк. — И е изключително опасно. Ако го извадят, значи не се шегуват. Проклетото нещо разсейва сигнали и може дори да навреди на обикновените хора, тъй като мозъкът, дробовете и сърцето се контролират от ток с ниско напрежение. Все пак импулсните енергийни снаряди не са смъртоносни за хора при ниска честота, но за нашия вид са катастрофални, при каквато и да е честота.
Скова ме лед.
— Един изстрел?
— Един изстрел — повтори гробовно Люк. — Вие двамата няма от какво да се боите, тъй като ви искат живи, но трябва да знаете, че ако извадят големите пушки, ще има жертви.
Замръзнах, неспособна да си поема дъх. Щеше да има още жертви.
— Не можем да го допуснем. — Извърнах се към Деймън, доколкото ми позволяваше колана. — Не можем да допуснем нови жертви само защото…
— Знам. — Деймън стисна зъби. — Не можем и да се върнем. Първо ще се измъкнем и после ще се тревожим за други неща.
Сърцето туптеше диво в гърдите ми. Погледнах Люк. Той не беше убеден. Знаех, че Деймън се опитва да ме успокои. Оценявах го, но чувството за вина се сливаше с ужаса. Ако някой умреше…
— Недей — каза тихо Деймън. — Знам какво си мислиш. Недей.
— Как бих могла?
Деймън не отговори. Ужасяващият страх бе като бездънна яма, която се разширяваше, докато наближавахме града. Червените и сини неонови светлини по билбордовете и таблата изглеждаха нелепо. Имаше задръстване и пътят приличаше на огромен паркинг.
— Дявол да го вземе! — Парис удари с ръце волана. — Това е притеснително.
— Бих казал отвратително. — Деймън се хвана за предната седалка. — Въобще не помръдваме.
Парис изпъшка.
— Ако не носиш хеликоптер в задния си джоб, не виждам как ще се измъкнем. Можем да минем по някоя отбивка, но те са по-надолу по главния път.
С треперещи пръсти разкопчах колана си и се наведох напред. После хвърлих поглед назад и се убедих, че Арчър е зад нас.
— Но колите не вървят! Вижте. — Посочих дългата върволица, простираща се надалеч. — Напълно са спрели.
— Няма нужда да изпадаме в паника — каза Парис. На лицето му лъсна ведра усмивка. — Сигурно е инцидент или пък гол човек бяга из пътя. Случва се. Все пак сме във Вегас.
Някой навън натисна клаксон.
— Или, както е по-вероятно, са блокирали движението на изхода от града. Просто казвам — изкоментирах аз.
— Мисля, че той гледа положителната страна на нещата, котенце. Кои сме ние, че да намесваме реалността?
Избърсах изпотените си длани в джинсите и понечих да отговоря, но в този момент отвън долетя приглушен звук.