— О, по дяволите!
Черен хеликоптер летеше над града, изключително ниско. Перките му се движеха опасно близо над сградите. Можеше да е всякакъв хеликоптер, но аз имах усещането, че принадлежи на Дедал.
— Ще проверя това — каза Люк и отвори вратата. — Не мърдайте оттук. Връщам се веднага.
Люк излезе и се запромъква между колите, преди някой от нас да успее да отговори. На лицето на Деймън се изписа раздразнение.
— Смяташ ли, че постъпва разумно?
Парис се засмя.
— Не. Но Люк прави каквото си иска. Ще се върне. Държи на думата си.
Леко почукване по задния прозорец ме накара да подскоча. Беше Доусън.
Деймън свали прозореца.
— Имаме проблем — каза той.
— Схванах. Трафикът хич не се движи. Това не е на добре. — Доусън се наведе. Както винаги, беше малко объркващо да ги видя заедно. — Люк навън ли е?
— Да — казах и стиснах ръце между коленете си.
Някой зад Доусън, по другото платно, изсвири. Той не му обърна внимание.
Люк се върна. Когато се качи в хамъра, върза пуснатата си коса на опашка.
— Хора, имам лоша и добра новина. Коя искате да чуете първо?
Деймън стискаше предната седалка. Знаех, че всеки момент ще удари някого.
— Не знам. Започни с добрата.
— Ами пътят е преграден на около километър и половина оттук. Това ни дава време да измислим нещо.
Гласът му бе дрезгав.
— Това ли е добрата новина? Каква, по дяволите, е лошата?
Люк направи гримаса.
— Лошата новина е, че имат специални отряди, които се движат между колите и проверяват всички, така че времето за размисъл е силно ограничено.
Облещих се срещу него.
Деймън избухна като бомба. Започна да тресе седалката и заклати цялата кола. Брадичката му потрепери.
— Няма да свършим така.
И на мен не ми се иска — отвърна Люк. Погледна през предния прозорец и поклати глава. — Но дори аз мисля, че най-доброто решение е да зарежем колите и да бягаме.
— Да бягаме къде? — попита Доусън и присви очи. — Вегас е сред пустиня. А Бет… — Той се отдръпна от колата и прокара пръсти през косата си. — Бет не може да тича километри наред. Трябва ни друг план.
— Имаш ли предложения? — намеси се Парис. — Целият съм в слух.
— Не. — Доусън опря ръка на прозореца. — Ако искате да бягате, ще ви разбера, но аз и Бет ще трябва да се покрием някъде тук. Вие трябва…
— Няма да се делим — прекъсна го Деймън с остър глас. — Не отново. Всички оставаме заедно, без значение какво се случва. Трябва да измисля нещо. Трябва да има нещо…
Той замълча. Сърцето ми спря за миг.
— Какво?
Деймън примигна бавно и после се засмя.
— Имам идея — каза той.
— Чакаме — щракна с пръсти Люк.
Деймън присви очи.
— Ако още веднъж щракнеш с пръсти, ще те…
— Деймън! — извиках аз. — Съсредоточи се. Каква е идеята ти?
Той се обърна към мен.
— Рисковано е и напълно откачено.
— Добре. — Скръстих ръце. — Какво си намислил?
Деймън се ухили и впи поглед в Люк.
— Става дума за нещо, което ти спомена. Те са силни, защото не знаят за съществуването ни. Ако променим това, ще имаме предимство. Ще бъдат прекалено заети да овладеят ситуацията, за да се занимават с нас.
Щях да откача.
— Да не предлагаш да се разкрием.
— Да. Излизаме навън и разиграваме грандиозен спектакъл. Събираме хората. Суматохата ще е толкова голяма, че ще отклоним вниманието им.
— Като в Зона 51? Само дето този път…
Би било страхотно и напълно неуправляемо.
Доусън стовари юмрук по хамъра и Люк го изгледа свирепо.
— Тогава да го направим.
— Почакайте — каза Парис.
Деймън не му обърна внимание и хвана дръжката на вратата. Последва щракване и Деймън не можа да излезе. Обърна се изненадан към Парис.
— Използва механизма за детска защита, нали?
— Точно така. — Парис вдигна ръце. — Първо трябва да го обмислим.
— Няма какво да обмисляме — каза Доусън. — Планът е много добър. Ако предизвикаме хаос, ще успеем да им се изплъзнем.
Люк застана на колене и се наведе през седалката. Втренчи аметистовите си очи в братята.