— След като го направим, няма връщане. Дедал ще се вбесят.
— Но ще имаме време да се измъкнем — контрира Деймън. Зениците му заблестяха. — Или не искаш да им подрежем крилцата?
— Напротив. — Люк се засмя. — Гениално е. Наистина ще се радвам да им видя лицата, когато луксианците започнат редовно да се появяват във вечерните емисии.
— Тогава какъв е проблемът? — попита Доусън и бързо огледа колите отпред.
Все още нямаше движение. Люк удари гръб в седалката.
— Трябва да сте наясно какво правите. Това ще разгневи не само Дедал, но и цялата луксианска общност. Колкото до мен, подкрепям бунтовете, а това си е същински бунт.
— Има и друго — добави бързо Парис. — Може да се възползват от хаоса, Деймън.
Преглътнах с мъка, като си спомних за злите луксианци, които Дашър спомена.
— Заклещени сме между чук и наковалня.
Очите на Деймън срещнаха моите. Вече знаех какво е решил. Когато трябваше да избира между семейството и останалия свят, щеше да избере семейството. Отново хвана дръжката на вратата.
— Отвори.
— Сигурен ли си? — попита тържествено Люк.
— Само внимавай да не нараниш някого случайно — казах аз.
Широка, широка усмивка се разля по лицето на Люк.
— Е, време е да представим на света малко извънземно представление!
Двайсет и осма глава
Деймън
Това беше най-шантавия трик, с който се захващах. Хвърлях всичко в лицето на Дедал и министерството, а и нарушавах правилата, по които живееха луксианците. Решението не засягаше само мен, засягаше всички. Рискът бе огромен и може би трябваше да помисля повече, да потърся друг изход.
Но нямаше време. Матю… Матю ни бе предал и сега бяхме на ръба. Щяха да ни хванат всеки момент.
Както казах и преди, бих подпалил света, за да защитя Кити. Същото важеше и за семейството ми. Но ставаше дума за друг вид огън.
Хората вече ни гледаха и се чудеха защо изоставяме хамъра. Отправихме се към колата на Арчър. Знаех, че присъствието на Доусън и Ди привлича голямо внимание.
— Вече знам — каза Арчър и изгаси двигателя. — Мисля, че е лудост, но може да свърши работа.
— Кое е лудост? — попита Ди от предната седалка, където се бе преместила. Сигурно е изгаряла от нетърпение да се настани до Арчър в мига, в който Доусън е излязъл от колата.
— Общо взето, сме заклещени тук — казах й аз, като се наведох през прозореца. — Блокирали са пътя нагоре и войници претърсват колите.
Бет си пое рязко дъх.
— Доусън?
— Всичко е наред. — Той изтича до задната врата и я отвори. — Ела тук.
Тя излезе от джипа и се облегна на Доусън.
— Ще настане малка бъркотия, за да ги разсеем — обясних аз и присвих очи. Определено се случваше нещо, нещо необикновено, но нямах време за това. — Надяваме се в същото време да прочистим пътя и да се измъкнем.
— Наречи ме както искаш, но как ще се справим с шибаното задръстване, без да ни хванат? — попита Андрю.
— Просто бъркотията ще е голяма — отвърна Арчър и отвори вратата. — Ще осветим Вегас по невиждан начин.
Ди ококори очи.
— Ще се разкрием?
— Да.
Ашли се наведе напред.
— Да не сте се побъркали?
— Най-вероятно — отговорих аз, докато отмятах кичур коса от очите си.
Арчър скръсти ръце.
— Да ви напомням ли, че като се качихте в колата, бяхте готови на всичко? Това е част от „всичкото“, за което говореше Парис.
— Ей, аз въобще не споря — засия Андрю и подскочи. — Значи се разкриваме?
Кити се нацупи и аз се разсмях. Андрю бе прекалено развълнуван от плана.
Той спря пред джипа.
— Нямаш представа как искам да побъркам няколко човека.
— Не знам дали да се обидя — промърмори Кити.
Той намигна и аз усетих бълбукане в гърлото.
— Вече не си съвсем човек — изтъкна Андрю и ми се ухили. — Кога ще го направим?
Оставаха броени минути до залез-слънце.
— Сега. Но — внимавайте — не бива да се разделяме много. Трябва да сме достатъчно близо, за да се виждаме. Или аз, или… — Изговарянето на следващата дума ми струваше много. Усетих физическа болка. — Или Арчър ще ви каже, когато е безопасно да излезем от града. Ако колите ни ги няма…