— Боже, дано не стане! — възкликна Люк.
Стрелнах го с поглед.
— Ако колите ги няма, ще намерим друго решение. Не се тревожете за това. Става ли?
Всички кимнаха. Ашли още ни гледаше странно, сякаш си бяхме изгубили ума, но Доусън я издърпа от джипа.
— Трябва да направиш нещо за мен, съгласна ли си? Голяма услуга — каза той.
Ашли кимна сериозно.
— Какво трябва да направя?
— Да останеш с Бет. Пази я, от каквато и да е опасност и се погрижи за нея, ако се случи нещо. Можеш ли да го направиш? Тя е животът ми. Ако нещо се случи с нея, ще се случи и с мен. Разбираш ли?
— Разбира се, че мога — каза Ашли и си пое дълбоко дъх. — Естествено, че ще я наглеждам, докато вие летите наоколо като светулки.
Бет се намръщи.
— Мога да помогна, Деймън. Не съм…
— Знам, че можеш да помогнеш, скъпа. — Той обхвана с длани лицето й. — Мисля, че не си слаба, но трябва да внимаваш.
Тя явно искаше да спори. Аз губех търпение и същевременно чувствах жал към брат си. Бог знае, че дълго бих спорил с Кити, за да я убедя да не се разтича пред специализираната армия. И като стана дума за това…
— Дори не го казвай — заяви Кити, без да ме поглежда.
Ухилих се.
— Познаваш ме твърде добре, котенце.
Бет се отказа и беше поверена на Ашли. Слава богу, защото хората почваха да следват примера ни и да излизат от колите. Някакъв мъж си отвори бира и седна на капака на колата си, наблюдавайки здрачаващото се небе. И аз бих пийнал бира в момента.
— Готов ли си? — попитах Андрю.
Той изпука с врат.
— Това ще е страхотно.
— Моля ви, бъдете внимателни — настоя Ашли.
Той кимна.
— Няма проблем. — После дойде до мен. — Да направим сценка, а? Схванах.
Обърнах се и задържах дъха си. Нямаше връщане назад. С крайчеца на окото си видях как Ашли подбутва Бет през върволицата коли към лентата между двете платна. Спряха под едно палмово дърво.
— Стой близо до мен — казах на Кити.
Тя кимна, докато гледаше как Андрю с лекота минава край колите.
— Няма да ходя никъде. — Тя замълча и прехапа устни. — Не мога да повярвам, че ще го направите.
— Нито пък аз.
Кити ме погледна и се засмя.
— Да не се разколеба?
Усмихнах се унило.
— Вече е късно.
И наистина беше късно. Андрю се качи на тротоара и пое към един огромен пиратски кораб. Зад него имаше доста хора. Повечето носеха фотоапарати и камери.
Чудесно.
— Какво мислиш, че ще направи? — попита Кити и пак прехапа устни.
Трябваше да й го призная. Тя наистина се опитваше да бъде смела. Но аз виждах как ръцете й треперят и как поглежда към завоя, от който щяха да изскочат войниците на Дедал. Боготворях я.
— И сега какво? — попитах и привлякох вниманието й. — Той ще се превърне в светлинка, а?
Тя премрежи очи.
— Ще бъде забавно.
Андрю скочи на стената на басейна, в който бе вързан корабът. Видях, че няколко души се заглеждат в него. Сякаш времето спря за минута. И после, с гадна усмивка на устни, Андрю протегна ръце.
Очертанията на тялото му се размиха.
Кити въздъхна.
В началото никой не забеляза малката разлика, но после светлината обхвана бялата риза на Андрю и цялото му тяло.
Из тълпата се понесе тих шепот.
Тогава Андрю избледня. Изчезна. Пуф.
Чуха се викове на изненада. Симфония от писъци и звуци. Шофьорите подадоха глави от прозорците. Хората спряха по средата на претъпкания тротоар и се получи ефект на домино.
Андрю се появи в истинския си образ. Високо почти два метра, тялото му блестеше по-ярко от която и да било звезда на небето или табела на улицата. Чиста бяла светлина, обагрена в синьо. Той светеше като фар и всички на улицата гледаха към него.
Мълчание.
Боже, толкова беше тихо, че ако някой изпуснеше игла, всички щяха да чуят.
После мощни аплодисменти разтърсиха слуха ми.
Андрю стоеше там, изправен върху проклетия пиратски кораб, светеше така, все едно някой му бе наврял атомна бомба отзад, а хората го аплодираха.
Парис се захили и дойде до мен.
— Явно са виждали и по-странни неща по улиците на Вегас.
Ха. Имаше право.
Светкавици на фотоапарати заблестяха из тълпата. Андрю, който явно беше артист по душа, се поклони и се изправи отново. Подскочи леко.