През мен премина гняв и едва се удържах да не избухна. Бяха пропилели толкова много време, докато ме държаха заключен в онази колиба. Поех дълбоко няколко глътки въздух и зададох въпроса, чийто отговор може би не исках да знам.
— Виждала ли си майка й?
Долната й устна потрепери.
— Да.
Улових погледа й и задържах очите си върху нейните.
— Разкажи ми.
Съдейки по изражението й, нямаше никакво желание да го направи.
— Полицията беше в къщата й през целия ден след… след като се върнахме. Говорих с тях, после и с майка й. Полицаите смятаха, че двамата сте избягали заедно. Или поне така казаха на майка й. Струва ми се, че един от тях беше имплант. Бе прекалено категоричен.
— Разбира се — промърморих.
— Но майка й не вярва. Тя познава Кейти. А междувременно Доусън много-много не се показва навън, заради Бет и така нататък. Би изглеждало прекалено подозрително за всеки с две мозъчни клетки. — Тя се пльосна на леглото с ръце в скута. — Беше наистина трудно. Майка й беше толкова разстроена. Знам, че си мисли най-лошото, особено след „изчезванията“ на Уил и Кариса — каза Ди и направи с ръце знак за кавички. — Наистина е в тежко положение.
Вина избухна в мен, подобно на граната, и разби вътрешностите ми на парчета. Майката на Кити не заслужаваше това — да се притеснява за дъщеря си, да няма вест от нея, да се страхува от най-лошото.
— Деймън? Не ни оставяй. Ще намерим начин да си я върнем, но, моля те, не ни оставяй. Моля те.
Взрях се в нея в мрака. Не възнамерявах да й давам обещание, което нямаше да изпълня. И тя го съзнаваше.
— Трябва да вървя. Знаеш, че трябва да я освободя.
Долната й устна отново потръпна.
— Ами ако не успееш? Ако и теб те затворят там?
— В такъв случай поне ще бъда до нея. Искам да съм до нея. — Приближих се към сестра си и сложих длани на лицето й. По тях се затъркаляха сълзи, които достигнаха до пръстите ми. Болеше ме да я гледам разплакана, но от случващото се с Кити ме болеше още повече. — Не се тревожи, Ди. Все пак става дума за мен. Знаеш дяволски добре, че мога да се измъкна от всичко. И знаеш, че ще успея да я измъкна оттам.
И нищо на този свят нямаше да ме спре.
Трета глава
Кейти
Бях ужасно замаяна и направо се изненадах, че успях да направя нещо елементарно — да си облека чисти дрехи. Черно долнище на анцуг и сива памучна тениска. Дрехите ми пасваха притеснително добре, включително и бельото.
Сякаш ме бяха очаквали.
Сякаш бяха ровили из шкафа ми за бельо и бяха проверили размера ми.
Идеше ми да повърна.
Вместо да се терзая с тези мисли, което най-вероятно щеше да доведе до ново избухване от моя страна и ново заливане с оникс и вода, се съсредоточих върху килията си. О, извинете, квартирата си, както я беше нарекъл доктор Рот.
Беше с размера на хотелска стая, около трийсет квадратни метра. Подовете бяха покрити с керамична настилка, от която босите ми стъпала замръзнаха. Нямах представа къде са обувките ми. До стената беше опряно двойно легло, а до него — малко нощно шкафче. На крачка от тях бяха поставени гардероб и телевизор. Таванът беше обсипан с ужасяващите черни точки на болката, но поне нямаше маркучи за вода.
А срещу леглото имаше врата.
Пристъпих към нея, докоснах бравата с върховете на пръстите си и притиснах внимателно вратата, като наполовина очаквах върху главата ми да се стовари оникс.
Не се случи.
Оказа се, че това е малка баня с друга врата в единия край. Тя беше заключена.
Завъртях се и се върнах в спалнята.
Пътуването към килията ми не беше особено живописно. Тръгнахме от помещението, в което се събудих, и стигнахме до един асансьор — той ме докара точно срещу стаята, в която се намирах в момента. Дори не успях да огледам коридора и да проверя колко други такива стаи има в него.
Предполагах, че са доста.
Без да знам колко е часът и дали въобще е ден или нощ, се довлачих до леглото и дръпнах кафявото одеяло. Седнах и опрях гръб на стената, свивайки крака срещу гърдите си. Загърнах се до брадичката с одеялото и останах с лице към вратата.
Бях уморена — изтощена до краен предел. Очите ми тежаха и тялото ме болеше от усилието да остане в седнало положение. Ала мисълта да заспя тук ме плашеше до смърт. Ами ако някой влезеше в стаята, докато спя? Това си беше сериозно притеснение. Вратата се заключваше отвън, тоест бях напълно зависима от техните прищевки.