Писъкът, който се бе насъбрал у мен, имам предвид онези писъци, дето оставяха следа за десетилетия напред, изригна. Не знам как го направих, но войникът и пушката му изчезнаха. Навсякъде около мен колите се поклащаха и обръщаха. Пропука се стъкло, после експлодира и се посипа върху мен и пътя. Болката от малките убождания бе нищожна.
Къде ли беше отишъл войникът? Просто го нямаше и само това беше важно.
Надигнах се и се огледах. Хотелът и казиното горяха. От другия хотел се издигаше пушек. Прозорците на колите бяха разбити. По улиците лежаха тела. Никога не бях виждала такова унищожение, не и в реалния живот. Огледах се за Деймън и приятелите ми, открих първо него. Биеше се с арумианеца. Едно черно-бяло петно. Арчър се сражаваше с арумианеца до басейна, а Ди измъкваше безжизненото тяло на Андрю от дълбините. Вода се стичаше по лицето й и капеше от косите й. Замъкна го до подпорната стена и го прегърна. При тази гледка… усетих болка в цялото си тяло.
Обърнах се към мястото, където Ашли пазеше Бет. Тя беше в човешкия си образ, разкъсвана между дълга да спази даденото обещание и желанието да се хвърли към брат си. Можех да направя нещо — да се погрижа за Бет и да оставя Ашли да направи каквото трябва.
Военният хеликоптер се върна и сърцето ми се сви. Арчър се появи от нищото. Изворът излизаше от него на светлинни вълни; той вдигна ръце. Ярка светлина покоси хеликоптера и го запрати върху едно от казината.
Ударът беше оглушителен, огнена топка озари нощното небе.
Обърнах се да видя какво става с него, но вече го нямаше. Точно като нинджа. Боже!
Влачейки крака по напуканата настилка, погледнах напред към Бет и Ашли. Люк се занимаваше с войниците. Или с това, което бе останало от тях. Гадеше ми се от ужасната миризма и си спомних какво могат да правят основите. Явно, освен всичко друго, те бяха зли подпалвачи. Изтичах до един преобърнат камион.
Бет се извърна към мен, обвила ръце около тялото си. Беше ужасена. Стигнах до една повалено палмово дърво и вече бях съвсем близо до нея.
И тогава полетях назад.
Ударих се в един микробус, цялата се разтресох, главата ми се отметна назад. Болка прониза гърба ми. Погледът ми се замъгли, когато се свлякох на земята. Примигнах бавно, за да проясня очите си.
Изстенах, извъртях се и се подпрях на ръце върху разцепения асфалт. Цялата треперех. Сякаш вътрешностите ми се бяха разбъркали. Трябваше да стигна…
В полезрението ми се прокрадна мрак. Осъзнах, че няма нищо общо с мен и с чувството, че всеки миг ще припадна. По ръцете ми полазиха тръпки. Нещо студено се притисна в мен.
Арумианец.
Изпънах тяло и се изтъркалях под микробуса, печелейки няколко секунди, в които да се съвзема. Миризмата на газ и изпарения дразнеше гърлото ми. Плъзнах се по пътя, без да обръщам внимание на драскотините от парчетата асфалт. Излязох от другата страна и долазих до един седан. Хванах се за бронята, за да се надигна.
Микробусът се разтресе, после полетя настрани. Арумианецът стоеше в човешки образ, блед и странно красив — студена и безстрастна красота. Дъхът ми спря, изпитах непоносимо отвращение. Лека усмивка се изписа на лицето му и сякаш въздухът около него се вледени.
Не проговори, само вдигна ръце.
Отстъпих назад и се спънах. Палмата зад мен се поклати и настилката проскърца. Усетих порив на вятър и се наведох в последната секунда. Изкорененото дърво полетя към арумианеца. Една кола се издигна и мигом изчезна, сякаш той я погълна. Из въздуха се рееше туристическа брошура, парченца асфалт се понесоха край мен, после се стрелнаха към него. Остър звук проглуши ушите ми.
Жена прелетя покрай мен и сякаш се изпари зад арумианеца. Още едно безжизнено тяло се сгромоляса до труповете.
Арумианецът беше като черна дупка — поглъщаше всичко, целия свят изчезваше в него. И аз не бях изключение. Краката ми се влачеха по земята към него, колкото и да се опитвах да ги спра.
Той стисна гърлото ми с ледените си пръсти и сведе глава. Не бях виждала очите на арумианец. Бяха бледосини, сякаш цветът бе изсмукан от тях.
— Да видим какво имаме тук — проговори той. Пое си въздух и затвори очи, като че ли ме дегустираше. — Хибрид. Вкусно.
Не бях готова да се превърна в междугалактическа закуска. Изпънах ръце, призовах Извора, но арумианецът светкавично ме хвана за китката. Сърцето ми се качи в гърлото, когато допря ледената си буза до моята. После доближи устни до ухото ми и аз потреперих от отвращение.