— Може да заболи. Малко — каза и се засмя зловещо. — Добре де. Може да заболи много.
Щеше да ме изяде.
И тогава частица от мозъка ми, издържала целия този ад, изключи. След атаката на Дедал, оръжията, куршумите и смъртта на толкова много хора щях да бъда изсмукана.
Всичко в мен се напрегна, обзе ме страх и гняв, отвращение и паника. И изведнъж невероятна сила се отприщи като натегната пружина и избухна навън. Енергия се понесе през тялото ми и изостри сетивата ми. Усетих арумианеца до мен. Усетих устните му на милиметри от моите. Чух как си пое дъх и как придърпа нещо от мен, сякаш хиляди малки кукички уловиха вътрешностите ми.
Сложих ръка на гърдите на арумианеца и запратих светкавица напред. Нямаше нищо, което да отслаби ефекта. Изворът изригна от мен и потъна в арумианеца. Силен блясък запламтя от мен към него. Енергията ни запрати в противоположни посоки.
Звездите се завъртяха.
Паднах странично на земята и се извъртях по гръб. Арумианецът се издигаше във въздуха, ръцете и краката му бяха широко разперени. Целият се тресеше. Малка точица светлина блестеше на гърдите му — белег, оставен от Извора. Тя постепенно плъзна като паяжина по тялото му и се превърна в мрежа от бели пукнатини.
Той се взриви на хиляди парченца.
Пресвети извънземни младенецо…
Когато се съвзех, съзрях млад мъж. Приличаше на човек, преминал на автопилот виждаше всичко, но не разбираше какво се случва. Донякъде му съчувствах. Бях сигурна, че не изглеждах по-различно, когато видях как Деймън спира камиона и осъзнах, че става нещо нечовешко.
Сигурно и сега гледах като откачена.
Сведох поглед.
Мъжът държеше смартфон. Беше записал всичко на телефона. И по-точно — лицето ми. Не биваше да се тревожа за това, имайки предвид, че вероятно бе заснел всичко до момента. Дадох си сметка обаче, че видеото ще отиде в интернет и ще стане достояние на хиляди хора. Не исках мама да разбере, че съм жива точно по този начин. Може би не жива и здрава, но жива и готова за битка.
Но вече беше твърде късно.
Закрачих към мъжа, за да взема телефона, но той се отърси от вцепенението и побягна. Можех да хукна след него, но в момента имаше и по-важни проблеми за решаване.
Вонята на пушек и смърт се носеше навсякъде. Запътих се към мястото, на което за последен път видях останалите; ориентирах се по червения туристически автобус. Изпитвах болка на клетъчно ниво. Нищо чудно — ИЕС оръжията бяха опасни не само за луксианци и основи. Стотици улични лампи бяха строшени или разтопени. Огньове озаряваха всичко наоколо.
Пътят бе отрупан с разхвърляни тела.
Промъкнах се край тях и смръщих лице при гледката на разтопени и изгорели дрехи. Под разкъсаните материи се виждаше човешка кожа. Не биваше да загинат толкова невинни хора. Явно на военните не им пукаше колко души ще бъдат покосени от приятелския огън. Бяха полудели. Докато вървях, гледах луксианците, които блестяха като електрически крушки, но и ние, хибридите, бяхме забележими.
Със сигурност знаех как правителството ще коментира събитията — че вината е наша, че луксианците са причина за цялото зло, макар че именно правителствените сили нанесоха първия удар, отнемайки стотици животи.
От гледката на мъртвите тела ми се повръщаше, но продължих да си проправям път. В един момент усетих някакъв полъх. Обърнах се и видях Деймън в човешкия му образ да се бие с един войник. Сърцето ми се сви, когато войникът замахна, но Деймън отби удара и покоси противника си с юмрук.
Той впи поглед в мен. Косата му бе влажна, висеше над челото и слепоочията му. Очите му блестяха като диаманти. По лицето му премина облекчение, поклати плава. Чувството, избликнало в очите му, бе неописуемо.
По-надолу по пътя лумна червена светлина и ми напомни колко опасни са все още улиците. Направих крачка напред и видях Ашли и Бет, които стояха до обърнат военен джип. Зарадвах се, че са на крака, макар от очите на Ашли да се стичаха сълзи. Брат й…
Поех си рязко дъх. Толкова много…
— Кити! — изрева Деймън.
Силни ръце ме сграбчиха отзад. Инстинктът ми да се боря задейства, но бях светкавично издърпана. Червена светлина се стрелна към мястото, на което стоях преди миг. Импулсният енергиен снаряд мина край мен и полетя към Бет. Чух дивия вик на Доусън и времето сякаш спря. Ръцете около тялото ми леко се отпуснаха. Арчър крещеше в ухото ми. Деймън направо летеше, прескачайки коли.