Ашли се хвърли към Бет със скоростта на куршум, грабна я и я избута от пътя.
Снарядът уцели Ашли в гърба. Оттам избухна светлина. Главата й се килна назад, коленете й се огънаха. Тя се строполи — без изяществото, така присъщо за нея.
Не помръдна.
Измъкнах се от хватката на Арчър и се озовах до нея в същия момент, в който дотича и Деймън. Той я хвана за раменете й и я обърна. Главата й се олюля в ръката му и блещукаща синя течност потече от устата й.
Някъде мъж изкрещя, чу се зловещ пукот.
— Ашли! — извика Деймън и я разтърси. — Ашли!
Очите й гледаха към необятните небеса. Част от мен вече го знаеше, но мозъкът ми отказваше да го приеме. Ашли и аз не бяхме приятелки и едва ли щяхме да се сближим. Но тя беше силна и упорита и смятах, че ще надживее дори ядрена атака.
Сега този красив човешки образ сияеше в бледа светлина, която бързо изчезваше. В ръцете на Деймън не бе останало нищо от Ашли, само прозрачна кожа и тънки вени.
— Не — прошепнах, взряна в Деймън.
Тялото му потръпна.
— Дявол да го вземе — промълви Доусън. Беше прегърнал ридаещата Бет. — Тя…
Бет преглътна.
— Тя ми спаси живота.
Застанала до Доусън. Ди притисна ръце към устните си. Не каза нищо, но мъката бе изписана на лицето й.
— Хора, наистина трябва да… — Люк изникна зад Деймън, замръзна на място и се намръщи. — По дяволите!
Вдигнах глава. Каквото и да кажех, щеше да е безсмислено. Кола или нещо друго избухна някъде далеч.
— Намерих голям джип на около пресечка оттук. Всички ще се поберем — съобщи Люк. — Трябва да тръгнем веднага, докато улиците все още са чисти. Ще изпратят още войници и аз няма да успея да ги надвия. Нито пък вие. Свършва ни горивото.
— Не можем да ги оставим тук — отвърна яростно Деймън.
— Нямаме избор — намеси се Арчър. Ако останем и секунда, ще ни се случи същото. На Кити също.
Мускул трепна на лицето на Деймън. Сърцето ми се сви. Беше израснал със семейство Томпсън и аз знаех, че обичаше Ашли. Не по начина, по който обичаше мен, но това не омаловажаваше чувствата му.
— И аз не искам да оставя Парис тук — каза Люк и улови погледа на Деймън. — Не заслужава да бъде изоставен, но просто нямаме избор.
Явно това убеди Деймън, защото остави Ашли и се изправи. Последвах го.
— Къде е колата? — попита той с твърд глас.
Люк посочи надолу по пътя.
Протегнах се към Деймън и той улови ръката ми. Преди няколко минути бяхме десет. Сега седмина крачехме из мрачните улици, засипани с изпепелени коли, тела и отломки. Движех крака и отказвах да възприема това, което се бе случило.
Люк беше намерил джърни и камион, но вече ни трябваше само едно превозно средство. Когато си дадох сметка за това, ме обзе непосилна скръб. Арчър седна зад волана на джипа, а Люк се настани до него.
— Побързайте — подкани ни той. — Нагоре все още има задръстване, но поне колите се движат и блокадата е свалена. Хората напускат града. Ще сме едни от тях.
Доусън помогна на Бет да се качи от едната страна, а аз и Деймън се качихме от другата. Седнахме на задните седалки, а Ди отиде при Доусън и Бет на средните. Още не бяхме затворили вратите, когато Арчър потегли.
Тялото ми сякаш се вцепени, когато погледнах през прозореца и се загледах във фучащите коли и изплашените хора по улиците. Оставяхме града зад себе си, оставяхме Парис, Андрю и Ашли.
Продължих да гледам как Вегас гори.
Трийсета глава
Кейти
Пътувахме в тишина, бяхме напрегнати. Оглеждахме се, очаквайки армията да ни следва по петите. Никой не говореше, пък и не знаеше какво да каже.
Свих се в обятията на Деймън и вдишах нежния аромат на гора. Бях благодарна, че ужасната миризма на смърт и унищожение не беше полепнала по него и аз бях благодарна. Ако затворех очи и сдържах дъх, докато изгубя няколко мозъчни клетки, бих могла да си представя, че просто караме през пустинята.
Деймън сякаш забрави предпазните колани. Притегли ме към себе си и ме настани в скута си. Нямах нищо против. Прегръдката му бе успокояваща и желана след преживения ужас. Мисля, че и той имаше нужда от близост. Щеше ми се да надникна в съзнанието му, да разбера какво мисли.