Погалих с пръст гърдите му, точно над сърцето, и се вгледах в странните белези по тялото му. Надявах се чувството за вина да не го съсипе. Нищо не се бе случило по негова вина. Исках да му го кажа, но не желаех да наруша мълчанието. Всеки в колата скърбеше за някого.
Не бях близка с Андрю и Ашли, не познавах Парис добре, но все пак смъртта им ме засегна. Бяха загинали, за да спасят други. Светът нямаше да узнае имената им, нито какво са пожертвали. Ала ние щяхме да ги помним. Загубата им щеше завинаги да остави следа у нас.
Деймън ме погали по гърба и плъзна пръсти в разрошената ми коса. Измести се и аз почувствах устните му на челото си. Притиснах се силно до него.
— Обичам те много — прошепнах.
Тялото му се напрегна.
— Благодаря ти.
Не знаех защо ми благодари, затова просто се сгуших в него и заслушах равномерния ритъм на сърцето му. Всяка част от тялото ме болеше, бях уморена, не можех да заспя. Люк каза, че е прекалено рисковано да тръгнем към Аризона. Така и не забелязах в каква посока се движим. Той имаше резервен план — някакво място в Кор Дълейн — един от най-големите градове в Айдахо, на около петнадесет часа път.
Тогава Ди го попита как на петнайсет години се е сдобил с толкова много имоти. Помислих, че въпросът е доста уместен.
— Печеля от клуба. Услугите ми не са евтини — отвърна той. — Предпочитам да имам повече варианти, тъй че поддържам разни места из щатите. Не се знае кога ще потрябват.
Изглежда Ди се съгласи. Но нима имахме избор?
На следващата сутрин спряхме да заредим в Северна Юта. Доусън и Деймън отидоха да вземат храна и напитки, като преди това промениха външния си вид. Чакахме в колата, докато Арчър пълнеше резервоара, прикривайки лицето си под бейзболна шапка, която намерихме в багажника. Бях изнервена и се наведох да погледна Бетани.
— Спи каза тихо Ди. — Не знам как може да спи. Струва ми се, че никога няма да мога да заспя.
— Съжалявам. — Подпрях се на гърба на седалката. — Знам, че си близка с тях и ми се иска… много неща да бяха различни.
— На мен също — каза тя и ме хвана за ръката. Облегна се назад и примижа. Сълзи напираха в очите й. — Всичко е толкова нереално. А може би проблемът е в мен.
— Не е в теб. — Стиснах ръката й. — И аз все си мисля, че ей сега ще се събудя.
— Точно преди бала, нали?
Кимнах. Тези разговори не ни помагаха, по-скоро бяха еднопосочен билет за Страната на скръбта. Доусън и Деймън се върнаха с големи торби в ръце. Когато Арчър отново седна зад волана, започнаха да раздават храна и напитки. Деймън ми подаде пакетче с царевични пръчици. Дъхът ми щеше да е чудесен.
— Благодаря ти.
— Просто известно време не ме целувай — каза той.
Усмихнах се и се почувствах странно, но очите му блеснаха и ми стана ясно, че забраната няма да трае дълго. Не и докато ме гледаше така.
— Чухте ли нещо интересно в магазина? — попитах с любопитство аз.
Деймън и Доусън си размениха погледи. Не можах да ги разгадая, но веднага станах подозрителна, когато Деймън поклати глава.
— Нищо важно.
Той вдигна вежда.
— Деймън…
Въздъхна.
— Зад плота имаше телевизор, излъчваха на живо от Вегас. Но звукът беше изключен, така че не чух какво говорят.
— И нищо друго?
Настъпи пауза.
— Няколко човека говореха за извънземните и за това как винаги са знаели, че правителството ги прикрива. Споменаха за НЛО в Розуел през петдесетте. Спрях да ги слушам.
Успокоих се. Новините бяха добри. Поне не се говореше за линчуване на извънземните. Пътувахме през по-голямата част от деня, но колкото и да се отдалечавахме от Вегас, напрежението не отслабваше. Щеше да мине доста време, преди някой от нас да се почувства истински спокоен.
Първото, което забелязах в Северен Айдахо, бяха високите ели и великолепната планина в далечината. Пристигнахме в град до голямо синьо езеро. Беше малък в сравнение с Вегас, но все пак — оживен. Заслушах се в напътствията, които Люк даваше на Арчър, но трудно се ориентирах. Скоро съвсем загубих представа кога и накъде завиваме.
След още петнадесет минути се озовахме край природен парк. Ако някога си бях мислила, че Питърсбърг се намира сред нищото, какво оставаше за това място.
Джипът се тресеше по тесен кален път край иглолистни дървета.
— Само да не ни нападне мечка — рече Деймън, загледан през прозореца.