— Възможно е. Е, поне не ни преследват арумианци — Люк се обърна и се усмихна уморено. — Наоколо е пълно с кварцит, но доколкото знам, няма пукнат луксианец.
Деймън кимна.
— Звучи добре.
— Според вас арумианците случайно ли се появиха? — попита Ди.
— Не — отговори Арчър и погледна в огледалото за обратно виждане. Усмихна се, според мен на Бет. — Дедал разполагат с арумианци и ги привикват, когато луксианците… прекрачат границата. Имаше веднъж проблем в Колорадо, точно преди да ви заловят в Маунт Уедър. Някаква жена бе попаднала на грешното място в грешния момент и веднага изпратиха арумианец.
— Ти се срещна с него — каза Люк и погледна Деймън. — Сещаш ли се, онзи в клуба, когото искаше да пребиеш? Призоваха го от министерството, за да се справи с някакъв проблем.
Лицето на Деймън помръкна.
— Стори ми се, че изобщо не се справя с проблем. Поне така изглеждаше.
Усмивката Люк бе загадъчна, но и тъжна.
— Зависи как разбираш решаването на проблем. — Той замълча и се обърна. — Това би казал Парис.
Облегнах се на ръката на Деймън и реших да го попитам за случая по-късно. Колата забави ход и между дърветата се мярна голяма хижа. Беше на два етажа и личеше, че е много скъпа. Явно клубът на Люк му носеше добри приходи.
Джипът спря пред вратата на гаража. Люк слезе и изтича напред. Отвори едно табло и въведе кода с пъргавите си пръсти. Вратата се отвори плавно.
— Влизайте — каза той и се вмъкна през нея.
Нямах търпение да изляза от колата. Гърбът ми се бе сковал, а краката ми трепереха. Реших да се раздвижа, затова останах навън. Беше доста хладно за август, може би около двайсет градуса. Или вече беше септември? Нямах представа кой месец е, да не говорим за деня.
Беше красиво. Чуваше се само чуруликането на птиците и шумоленето на горските животинки. Небето беше лазурносиньо. Да, тук беше красиво и ми напомни за… дома.
Деймън застана зад мен и уви ръце около кръста ми.
— Не изчезвай така.
— Не изчезвам. Просто исках да остана на въздух — казах и стиснах силните му ръце.
Той наведе глава и опря лице в моето.
— Беше прекалено далеч.
При други обстоятелства щях да му се сопна и да му обясня значението на думите, но сега разбрах какво има предвид. Извърнах се и го прегърнах.
— Другите влязоха ли в къщата?
— Люк предложи някой да се върне в града за храна, преди да е станало късно. Изглежда, ще се покрием тук за известно време.
Стиснах го силно.
— Не искам да ходиш никъде.
— Знам — отвърна и нежно приглади косата ми. — Но само аз и Доусън можем да променяме вида си. Няма да го оставя да иде сам, нито ще пусна Ди.
Вдишах дълбоко и изправих рамене. Исках да крещя от яд.
— Добре.
— Добре? Няма ли да ме изгледаш злобно?
Поклатих глава. Внезапно нещо се надигна у мен. Сякаш се заклещи в гърлото ми.
— Явно адът е замръзнал. — Плъзна пръсти по лицето ми. — Ей…
Притиснах се до него и склоних глава на гърдите му.
— Съжалявам — казах и преглътнах мъчително.
— Много неща са случиха, Кити. Не се извинявай. Всички правим това, което можем.
Вдигнах глава и примигнах през сълзи.
— А ти? Как се справяш?
Той сведе поглед в мълчание.
— Не се обвинявай за станалото във Вегас. Вината не беше твоя.
Деймън замълча.
— Идеята беше моя.
Сърцето ми натежа.
— Но всички я подкрепихме.
— Трябваше да измислим нещо друго. — Той погледна настрани и сви устни. — През целия път мислех за това. Какво друго можехме да сторим?
— Нямахме избор.
Исках някак да му помогна да се почувства по-добре.
— Сигурна ли си? — продължи той тихо. — Нямаше време да го обмислим.
— Нямахме никакво време.
Деймън кимна бавно и се втренчи в дърветата.
— Ашли. Андрю и Парис не заслужаваха това. Знам, че се съгласиха и бяха наясно с рисковете, но не мога да повярвам, че са…
Погалих го нежно по лицето.
— Съжалявам, Деймън. Знам, че те бяха твоето семейство. И че означаваха много за теб. Но не е твоя вината за смъртта им. Моля те да разбереш. Аз…
Той ме целуна — нежна целувка, която погълна думите.