— Трябва да ти кажа нещо — каза той. — Може после да ме намразиш.
— Моля? — отдръпнах се, смаяна от коментара му. — Не бих могла да те мразя.
Той наклони глава.
— Имаше доста причини да ме мразиш в началото.
— Да, така беше, но само тогава. Вече не.
— Още не си чула какво ще ти кажа.
— Няма значение.
Исках да го ударя, за да спре да говори небивалици.
— Има значение. — Той си пое дъх. — Когато във Вегас всичко се обърка, ме обзе съмнение. Когато убиха Парис, а после Андрю и Ашли, се запитах дали бих постъпил по същия начин, ако бях предвидил какво ни чака.
— Деймън…
— Истината е, че бях наясно с опасността. Знаех, че може да загинат хора, и това не ме спря. А когато те видях жива и здрава, бях сигурен, че бих го направил отново. — Той впи изумрудените си очи в мен. — Бих го направил, Кити. Твърде егоистично. Твърде объркано. Мисля, че съм достоен само за отвращение.
— Не е вярно — отсякох. — Не. Разбирам какво казваш. Деймън. И въпреки това не те мразя.
Той стисна зъби.
— А би трябвало.
— Виж, не знам какво да кажа. Може би не си съвсем прав. Но те разбирам. Разбрах и Матю, който предаде Доусън и Бетани, а после и нас двамата. Всички правим откачени неща, за да предпазим тези, които обичаме. Може да не е правилно, но… това е положението.
Той се взря в мен.
— Не се измъчвай. Ти ми каза да не се измъчвам за станалото с Адам, а решението взех аз. — Гласът ми трепереше. Исках да залича страданието и болката. — Не те мразя. Обичам те. Няма значение какво ще стане в бъдеще или какво е станало в миналото. — Сълзи изгаряха очите ми. — Винаги ще те обичам. Заедно сме и винаги ще бъдем заедно. Разбираш ли?
Той не отговори и сърцето ми спря.
— Деймън?
Притисна ме до себе си и ме целуна. Целувката не беше сладка и нежна като предишната. Беше бурна и могъща — благодарност и обещание в едно. Тази целувка ме срина, но после отново ме съгради. Целувката… ме сътвори.
Той ме сътвори.
Беше взаимно. Той ме сътвори. А аз сътворих него.
Деймън
С Доусън отидохме в града. Беше изненадващо спокойно. Влязохме и излязохме от супермаркета бързо. Видяхме вестниците със снимки на светещи фигури, чухме неприятни разговори пред касите. Разказваха небивали истории, но явно хората живееха под напрежение дори в това отдалечено градче.
Доколкото разбрахме, правителството не беше направило официално изявление, но в Невада бе въведено извънредно положение и случаят бе представен като акт на тероризъм.
Нищо добро не очакваше не само хората, но и луксианците. Много от тях успяваха да живеят нелегално, но така или иначе, бяхме разбили прикритието им на пух и прах. А имаше и такива, които щяха да се възползват от хаоса, както бе казал Люк. Непрекъснато мислех за предупреждението на Итън.
Върнахме се в хижата късно. Кити и Ди приготвиха спагети. По-скоро Кити, тъй като Ди се опитваше да загрее всичко с ръце, а това обикновено завършваше зле. Бет помогна с чесновия хляб; радвах се, че се движи и общува. Почти не си спомнях как се държеше, преди да попадне в лапите на Дедал. Но знам, че беше по-приказлива.
И се усмихваше повече.
После помогнах на Кити да почисти. Тя изми съдовете и аз ги подсуших. В кухнята имаше миялна машина, но според мен тази иначе досадна дейност беше успокояваща. Никой от нас не проговори. Имаше нещо много лично в това, лактите и дланите ни се докосваха.
Докато Кити миеше, незнайно как бели мехурчета кацнаха на нослето й. Избърсах ги и тя засия. По дяволите, усмивката й засенчваше слънцето! Идеше ми да й кажа ужасно блудкави думи, които никога нямаше да изрека на глас.
Когато приключихме, тя едва държеше очите си отворени. Заведох я в хола и тя се пльосна на дивана.
— За какво мислиш? — попита.
— Ще дооправя в кухнята. — Завих я с едно старо одеяло. — Почини си. Веднага се връщам.
В коридора чух Арчър и Ди да говорят в една от стаите. Бях на косъм да вляза, но се спрях. Затворих очи и изругах тихо. Ди имаше нужда да поговори с някого. Просто не исках да е точно той.
Един бог знае колко дълго стоях в коридора, но накрая твърдо реших да се върна в кухнята.
Взех мократа кухненска кърпа, отидох до масата и изчистих мръсотията след Люк. Начинът, по който се хранеше хлапето, беше направо отчайващ. Когато приключих, погледнах часовника. Беше почти полунощ.