— Нито пък аз. Нито Бет. Не сме го планирали. Просто се… случи. — Въздъхна отново. — Вярно, малко е глупаво да стана баща на тази възраст. Но се случи и сме щастливи. Аз… вече го обичам повече от всичко на този свят.
— Него?
Доусън се усмихна смутен, но и радостен.
— Бебето може и да е момиче, но аз го наричам „той“. Бет се побърква.
Явно не знаеше за основите. А дали Бет знаеше? Едва ли. Очевидно нямаха представа какво бяха създали. Исках да добавя нещо, но се въздържах. Моментът не беше подходящ.
— Знам, че няма да е лесно — продължи той. — Не можем да отидем на лекар и се побърквам от страх.
— Ей — приближих се и сложих ръка на рамото му. — Всичко ще е наред. Бет и… бебето ще бъдат наред. Ще се справим някак.
Доусън сякаш си отдъхна.
Нямах представа как щяхме да се справим, но жените раждаха деца от зората на времето, много преди да се появят лекарите. Може би нямаше да е толкова трудно. В следващия миг обаче ми се искаше земята да ме погълне.
Раждането ме плашеше до смърт.
Поговорихме още малко и аз обещах да си мълча. Не бяха готови да споделят новината с всички, разбирах ги. Кити и аз не бяхме казали на никого за сватбата.
Сватба.
Бебета.
Извънземни във Вегас.
Проклетият свят щеше да свърши.
Все още стъписан, се запътих към хола. Спрях пред дивана, където се бе свила Кити. Спеше.
Вдигнах я внимателно и я сложих в скута си. Тя се размърда, отмести се настрани и продължи да спи.
Часове наред стоях неподвижен, загледан в мрака навън.
Трябваше да направим нещо. Не просто да бягаме и да се крием. Щеше да бъде дяволски трудно. Светът знаеше за нас. Оттук нататък не ни чакаше нищо добро.
След няколко месеца щяхме да се тревожим и за бебе — бебе, което можеше да причини истински хаос.
Трябваше да вземем решение, да променим бъдещето. В противен случай нямаше да има бъдеше за никого от нас.
Погалих Кити по гърба и плъзнах пръсти в косата й. Наведох се и притиснах устни към челото й. Тя произнесе сънливо името ми и нещо трепна в гърдите ми — обичах я безумно. Облегнах се на дивана и пак се загледах навън.
Неясното бъдеще надвисваше над мен като буреносен облак, но имаше нещо, в което бях напълно сигурен. Нещо наистина зловещо.
Както хората, така и луксианците щяха да ни преследват до последен дъх.
Някои може би мислеха, че няма по-страшно от това да разкрия на човечеството истината за нашата раса, за да защитя онези, които обичах. Но жестоко се лъжеха.
Нямаха представа на какво бях способен.
Трийсет и първа глава
Кейти
В просъница усещах, че Деймън сяда на дивана и ме прегръща, но не това ме събуди няколко часа по-късно. По някое време през нощта изведнъж ме притисна до задушаване.
Беше в истинския си образ.
Всъщност бе красиво, но заслепяващо и много горещо.
Опитах се да разхлабя хватката му, обърнах се в прегръдките му и примигнах срещу ярката светлина.
— Деймън, събуди се. Ти…
Той се стресна, събуди се и стана толкова бързо, че едва не паднах от дивана. Светлината изчезна и той отново прие човешкия си вид, безкрайно изненадан.
— Не ми се е случвало от дете… да приема истинския си образ, без да съзнавам.
Помилвах ръката му.
— От тревога ли?
Той поклати глава и зарея поглед над рамото ми. Лицето му излъчваше напрежение.
— Не знам…
Горе се чуха стъпки и след секунди всички бяха при нас. Гледаха особено, по същия начин като Деймън. Измъкнах се от прегръдката му, избутах одеялото и се изправих.
— Нещо става, нали?
Ди се приближи до прозореца и дръпна тънките завеси.
— Не знам, но чувствам…
— Събудих се с мисълта, че някой крещи името ми. — Доусън прегърна Бет. — И светех.
— Аз също — каза Деймън.
Люк прокара ръка по рошавата си коса. Най-сетне в пижама изглеждаше подобаващо за възрастта си.
— Имам сърбеж.
— Аз също — каза тихо Арчър.
Той потърка брадичката си и се втренчи в мрака навън.
Погледнах Бет и тя сви рамене. Изглежда, двете не чувствахме нещото, което тревожеше луксианците и основите.
Изведнъж се напрегнаха — всички, с изключение на Бет и мен. Един по един Деймън, Доусън и Ди преминаха за секунда в истинския си вид и после отново приеха човешки образ. Стана толкова бързо, сякаш слънце бе влязло в стаята.