Поклатих глава втрещена и ядосана до безумие.
— Разбира се, че сте лошите. Ти ни примами в капан! От самото начало. Всичко водеше към този момент. Ти им помогна. Как можа?
— Наложи се.
— Това е животът ми. — Сълзи на гняв изпълниха очите ми, тъй като в момента нямах контрол над съществуването си, донякъде заради Блейк, и едва успявах да не се разкрещя. — Имаше ли въобще нещо вярно? Крис? Наистина ли искаше да го измъкнеш?
Известно време Блейк не каза нищо.
— Щяха да пуснат Крис по всяко време. Разказът за това как го държат против волята му беше измислица. Използвах я, за да спечеля съчувствието ви.
— Кучи син! — изсъсках.
— Бях изпратен, за да проверя дали мутацията наистина е била трайна. Те не са подозирали за плановете на чичо и на доктор Майлс, но след като са узнали, че мутацията е трайна, са пожелали да научат кой я е предизвикал и колко силно е действието й. Затова се върнах след онази нощ… Нощта, в която с Деймън ме оставихте да избягам.
Състраданието ни в онази нощ се бе оказало последният пирон в ковчезите ни. Иронията бе направо трагична. Идеше ми да му издера очите.
Блейк въздъхна хрипливо.
— Искахме да сме сигурни, че си достатъчно силна за това. Знаеха, че Доусън ще се върне за Бет, но искаха да проверят колко далеч ще стигнеш.
— За това? — прошепнах аз. — Какво е това?
— Истината, Кейти. Абсолютната истина.
— Все едно си способен да кажеш истината. — Извъртях се, опитвайки се да го отблъсна. Той изруга отново, надигна се, без да пуска ръцете ми, и ме издърпа от леглото. Босите ми крака се плъзгаха по пода, докато той ме теглеше към банята. — Какво правиш?
— Мисля, че трябва да се охладиш — отговори той с решително изражение.
Опитах да се застопоря, но единственото, което постигнах, беше да издраскам краката си. След като влязохме в банята, аз се наклоних настрани и той се блъсна в мивката. Преди да успея да го нападна отново, ме бутна назад.
Протегнах безпомощно ръце, спънах се в ръба на душ-кабината и се проснах по дупе вътре. По гърба ми премина силна болка.
Блейк се изстреля напред, стисна рамото ми с едната си ръка, а другата протегна настрани. След секунда от душа плисна леденостудена вода.
Потреперих и се опитах да се изправя, но той притисна и другото ми рамо. Стоях приклещена, а ледената вода се изливаше върху мен. Замахах отчаяно с ръце и изцвърчах:
— Пусни ме веднага!
— Ще те пусна, когато си готова да ме изслушаш.
— Думите ти не ме интересуват!
Подгизналите дрехи прилепнаха за тялото ми. Силната струя притискаше косата към лицето ми. Притесних се, че Блейк се опитва да ме удави, и замахнах към лицето му, но той отблъсна ръцете ми.
— Чуй ме! — Сграбчи брадичката ми и впи пръсти в челюстта ми. Бях принудена да го гледам в очите. — Обвинявай ме колкото щеш, но наистина ли си въобразяваш, че нямаше да бъдеш тук, ако не ме бе срещнала? Ако е така, значи си напълно побъркана. Съдбата ти бе предопределена в мига, в който Деймън те превърна в мутант. Той те постави в това положение.
Думите на Блейк ме вцепениха.
— Ти си тотално откачен. Обвиняваш Деймън? Той ми спаси живота. Щях да…
— Той те направи мутант, макар да знаеше, че го следят. Не е глупав. Досещал се е, че от министерството ще разберат.
Всъщност той и семейството му не знаеха нищо за хибридите преди моята трансформация.
— Това е напълно типично за теб, Блейк. Всичко е по вина на някого другиго.
Той присви очи и погледът му се изостри.
— Не разбираш.
— Прав си. — Избутах ръцете му от лицето си. — Никога няма да разбера.
Той отстъпи назад и поклати глава. Аз се надигнах и излязох от душ-кабината. Той се протегна, спря водата, взе хавлиена кърпа и ми я подхвърли.
— Не се опитвай да ме удариш отново.
— Не ми казвай какво да правя.
Опитах да се подсуша възможно най-добре с помощта на кърпата.
Той стисна юмруци.
— Виж, разбирам. Ядосана си ми. Чудесно. Преодолей го, защото трябва да насочиш вниманието си към по-важни неща.
— Да го преодолея?
Исках да го задуша с кърпата.
— Да. — Облегна се на затворената врата и ме изгледа предпазливо. — Наистина нямаш представа какво се случва, Кити.
— Не ме наричай така.
Бършех дрехите си ядосано и безполезно.