— Успокои ли се вече? Трябва да поговоря с теб, а ти трябва да ме изслушаш. Нещата не са такива, каквито си мислиш. Исках да ти разкрия истината по-рано, ала не можех. Но ще го направя сега.
От устните ми излезе сподавен смях. Поклатих невярващо глава.
Блейк присви очи и пристъпи напред. Изпънах гръб предупредително и той не посмя да се приближи повече.
— Нека си изясним едно. Ако Деймън беше заключен някъде, ти би избила цялото човечество и младенеца Исус, за да го спасиш. Според теб аз съм направил същото. Затова не се дръж така, сякаш си по-добър човек от мен.
Нима бих постъпила по този начин? Да, бих, но разликата между нас се състоеше в това, че Блейк искаше разбиране и прошка, след като ми бе наговорил куп лъжи. За мен това си беше напълно откачено.
— Мислиш си, че можеш да оправдаеш стореното? Е, грешиш. Не можеш. Ти си чудовище. Блейк. Истинско живо чудовище. Това никога няма да се промени, без значение какви са били подбудите ти или каква е истината.
Лек проблясък на тревога се прокрадна в твърдия му поглед.
Едва се въздържах да не изкъртя закачалката за кърпи и да му я забия в окото. Захвърлих кърпата настрани и потреперих по-скоро от гняв, отколкото заради подгизналите си дрехи.
Той отвори вратата и аз отстъпих предпазливо назад. Той се намръщи.
— Не Дедал са лошите в случая. — Излезе от банята и пристъпи в спалнята. — Това е истината.
Последвах го.
— Как можеш въобще да го кажеш, без да ти трепне лицето?
Той седна на леглото ми.
— Знам какво си мислиш. Искаш да се бориш срещу тях. Разбирам те, наистина. И знам, че те излъгах за почти всичко, но ти нямаше да ми повярваш, без да видиш истината със собствените си очи. И когато това стане, всичко ще се промени.
Нищо на този свят не би могло да промени мнението ми, но сметнах за безполезно да споря с него.
— Трябва да си облека сухи дрехи.
— Ще изчакам.
Впих очи в него.
— Няма да стоиш тук, докато се преобличам.
Той въздъхна с раздразнение.
— Тогава се преоблечи в банята. Затвори вратата. Няма да посегна на целомъдрието ти. — После ми намигна. — Освен ако ти сама не пожелаеш. В такъв случай съм готов на мига. Тук става доста скучничко.
Ръката ме сърбеше от желанието да го хвана за един специфичен мъжки орган и да я извия рязко.
— Един ден ще те убия — обещах аз.
На устните му се появи горчива усмивка, когато очите ни се срещнаха.
— Вече си убивала, Кейти. Знаеш какво е чувството да отнемеш чужд живот. Но въпреки това не носиш сърце на убиец. — Блейк ме изгледа многозначително. — Все още.
Обърнах се и свих ръце в юмруци.
— Както казах, не ние сме лошите. Луксианците са злодеите в тази история. Ще се убедиш, че не лъжа. Тук сме, за да им попречим да ни завладеят.
Пета глава
Кейти
В мига, в който Блейк и аз излязохме от килията, двама мъже с военни униформи ни обградиха. Единият беше Арчър. Не се ободрих от това, че виждах познато лице. И двамата мъже бяха тежковъоръжени.
Съпроводиха ни до асансьора, а аз извих врат в опит да науча нещо за сградата, в която бях затворена. Имаше няколко врати, подобни на моята, а коридорът приличаше на онзи от Маунт Уедър. Нечия тежка ръка се озова на кръста ми и ме стресна.
Беше Арчър.
Изгледа ме с поглед, който не успях да разчета, и изведнъж се озовах в асансьора, притисната между него и Блейк. Дори не можех да вдигна ръце, за да отместя влажната студена коса, прилепнала за врата ми, без да докосна някого от тях двамата.
Арчър се наведе напред и натисна бутон, който прикри с гигантското си тяло. Намръщих се, осъзнавайки, че дори нямам представа колко етажа има сградата.
Блейк сякаш прочете мислите ми и сведе поглед към мен.
— В момента сме под земята. По-голямата част от базата е разположена под повърхността, с изключение на най-горните два етажа. Ти си на седмия етаж. Седмият и шестият етаж са заети от стаите на… ами, посетителите.
Почудих се защо въобще ми го казва. Устройството на сградата беше важна информация. Сякаш… сякаш ми се доверяваше, сякаш вече бях станала една от тях. Поклатих глава, за да отхвърля тази смехотворна идея.
— Имаш предвид затворниците?
Мускулите на Арчър се стегнаха.