— Не се притеснявай — каза Арчър.
Хванах пластмасовата вилица. Не усетих болка. Въздъхнах облекчено.
— Благодаря ти.
Той остана загледан в мен, изражението му подсказваше, че няма представа за какво му благодарях. И аз не знаех. Бях изненадана от добротата му. Или поне разглеждах действията му като проява на доброта. Можеше да е като Блейк и другия униформен мъж и въобще да не му пука дали умирам от глад.
Ядях храната си бързо. Цялата ситуация беше болезнено неловка. Той не проговори и нито за миг не извърна очи от мен, сякаш очакваше, че ще му създам неприятности. Не знам какво си мислеше, че мога да направя с пластмасова чиния и вилица. За кратко погледът му се прикова в лявата ми буза и аз не знаех какво точно зяпа там. Не бях поглеждала в огледалото, преди да изляза от килията си.
Храната имаше вкус на дървени стърготини, а челюстта ме заболя от опитите да я сдъвча. Все пак изпразних чинията, тъй като сметнах, че ще имам нужда от енергия.
Когато приключих, оставих пластмасовите прибори на масата. Ръката на Арчър отново се озова на рамото ми. Разходката ни на връщане мина в мълчание, а из коридора сновяха повече хора. Спряхме пред една врата. Арчър я отвори, без да почука.
Още едно медицинско помещение.
Бели стени. Шкафчета. Подноси с медицински инструменти. Маса с… каиши.
Отстъпих назад и поклатих глава. Сърцето ми се разтуптя, стрелнах поглед от доктор Рот към Блейк, който седеше на пластмасов стол. Другият униформен мъж, който бе съпроводил Блейк, не беше тук.
Арчър стегна пръсти. Опитах да се измъкна през вратата, но той препречи пътя ми.
— Недей — каза нежно Арчър, толкова тихо, че да го чуя само аз. — Никой не иска да се повтаря вчерашният ден.
Извих глава към него и впих поглед в сините му очи.
— Не искам да правя това.
Той не мигна.
— Нямаш избор.
Докато проумея думите му, от очите ми рукнаха сълзи. Погледнах доктора, после Блейк. Блейк извърна глава, мускулите на брадичката му трептяха.
Осъзнах безнадеждността на положението си. Не знам какво си бях мислела досега. Нямах контрол над това, което щеше да се случи около или с мен.
Доктор Рот прочисти гърло.
— Как си днес, Кейти?
Исках да се изсмея, но гласът ми прозвуча като грачене.
— Ти как мислиш?
— Ще стане по-леко. — Той пристъпи напред и ми даде знак да се приближа към масата. — Особено след като приключим с това.
Почувствах тежест в гърдите си, дланите ми се разтваряха и затваряха покрай тялото ми. Никога преди не бях изживявала паническа атака, но бях убедена, че съм на път да го направя.
— Искам те да излязат.
Думите излязоха бързо и гърлено.
Блейк завъртя очи и се изправи.
— Ще чакам отвън.
Прииска ми се да го изритам, когато мина покрай мен, но Арчър все още стоеше наблизо. Обърнах се към него, очите сякаш напираха да изскочат от орбитите си.
— Не — каза той и застана пред вратата. Скръсти ръце. — Няма да изляза.
Доплака ми се. Нямаше как да му се противопоставя. Стените на стаята, подобно на коридора и столовата, блестяха. Това без съмнение говореше за смес от оникс и диамант.
Докторът ми подаде една от онези отвратителни роби и посочи към завесата.
— Можеш да се преоблечеш там.
С безизразно изражение се скрих зад завесата. Движех непохватно пръсти по дрехите си, после по болничната роба. Когато излязох от прикритието на завесата, ми беше и горещо, и студено, краката ми трепереха. Настаних се на подплатената маса. Сграбчих късите връзки на робата, неспособна да вдигна поглед.
— Първо ще взема малко кръв — каза докторът.
Последваха неща, които или чувствах свръхсилно, или не усещах въобще. Остротата на иглата, навлизаща във вената ми, прониза цялото ми тяло; последва леко подръпване, с което докторът измъкна тубичката на спринцовката. Той ми говореше нещо, но аз не го чувах.
Когато всичко приключи, отново бях облечена с дрехите си и седях на масата, свела поглед към белите гуменки, които докторът ми беше дал. Бяха моят размер, пасваха ми идеално. Дишах бавно, гърдите ми се надигаха и спадаха.
Бях напълно вцепенена.