Доктор Рот ми обясни, че ще направят изследване на кръвта. Спомена, че ще проверят нивото на мутация на клетките ми, нещо като копие от моята ДНК, което да разгледат по-подробно. Каза ми, че не съм бременна, което определено знаех. Идеше ми да се засмея, но бях твърде изтощена, за да го направя. Едва имах сили да дишам.
След като свършихме. Арчър пристъпи към мен и ме изведе от стаята. Не беше казал нищо през цялото време. Когато постави ръка на рамото ми аз я избутах — не исках никой да ме докосва. Той не направи повторен опит.
Блейк се бе облегнал на стената пред кабинета. Очите му заблестяха, когато вратата се затвори зад нас.
— Най-после. Закъсняваме.
Стиснах устни, защото ако опитах да кажа каквото и да било, щях да се разплача. А не исках да плача. Нито пред Блейк, нито пред Арчър, нито пред когото и да било.
— Добре — промълви Блейк, докато крачехме из коридора. — Това сигурно е забавно.
— Не говори — каза Арчър.
Блейк направи гримаса, но запази мълчание. След малко спряхме пред затворени двойни врати, подобни на тези в болниците. Блейк натисна един черен бутон на стената и вратите се разтвориха. Пред очите ми изникна сержант Дашър.
Беше облечен, както и последния път — изцяло във военна униформа.
— Радвам се, че най-после реши да се присъединиш към нас.
В гърлото ми отново се надигна нервен налудничав смях.
— Извинете — отвърнах, без да успея да сдържа кикота си.
И тримата ме изгледаха, Блейк — с най-голямо любопитство, но аз поклатих глава и отново си поех дълбоко въздух. Знаех, че трябва да се съсредоточа, да внимавам и да си опичам акъла. Намирах се на вражеска територия. Нямаше да спечеля нищо, ако оставех емоциите да надделеят — в най-добрия случай щях отново да бъда дрогирана с оникс.
Беше ми трудно — може би най-трудното нещо в живота ми — но се стегнах.
Сержант Дашър се завъртя на пети.
— Бих искал да ти покажа нещо, Кейти. Надявам се, че това ще улесни нещата за теб.
Едва ли. Но все пак го последвах. Коридорът се разделяше на две и ние поехме по десния път. Сградата сигурно беше гигантска — гигантски лабиринт от зали и стаи.
Сержантът спря пред една врата. На стената до нея имаше контролно табло с примигваща червена лампичка. Дашър застана пред таблото и светлината стана зелена. Последва тих съскащ звук и вратата се отвори, разкривайки огромно квадратно помещение, препълнено с лекари. Беше лаборатория и чакалня едновременно. Пристъпих вътре и веднага почувствах миризмата на антисептик. Гледката и аромата събудиха у мен стари спомени.
И преди бях попадала в подобни помещения. С баща ми, когато беше болен. Той прекарваше известно време в стаи точно като тази, докато се опитваше да се пребори с рака. Всичко това ме парализира.
В средата на помещението бяха разположени няколко големи извити съоръжения. Всяко от тях съдържаше по десет стола с регулируеми облегалки, които изглеждаха удобни. На много от столовете седяха хора, чиито заболявания бяха в различни стадии. От оптимистични, наскоро диагностицирани пациенти с ведри очи, до слаби и немощни, които сигурно дори не осъзнаваха къде се намират. До всички бяха окачени банки с течности, които изглеждаха особено. Течността беше чиста, но блещукаше срещу светлината, подобно на Ди, когато изчезваше и се появяваше отново.
Лекарите кръжаха из помещението, проверяваха банките и говореха с пациентите. В задната част имаше няколко дълги маси. Хората край тях се взираха в телескопи и отмерваха дози с лекарства. Някои седяха пред компютри, а белите им лабораторни престилки се вееха край столовете.
Сержант Дашър спря до мен.
— Това ти изглежда познато, нали?
Изгледах го остро. Почти бях забравила, че Арчър стои залепен до мен. Блейк бе зад нас, но явно той не беше така приказлив в присъствието на сержанта.
— Да. Откъде знаеш?
Появи се малка усмивка.
— Подготвили сме се добре. Къде имаше рак баща ти?
Настръхнах. Думите „рак“ и „баща“ все още ми въздействаха силно.
— Рак на мозъка.
Сержантът погледна към най-близкото съоръжение.
— Искам да те запозная с някого.
Преди да успея да отвърна, той пристъпи напред и застана до един от столовете, поставен с гръб към нас. Арчър кимна и аз с нежелание се изместих, за да мога да видя това, което сержантът искаше да ми покаже.
Беше дете. На около девет или десет. Заради бледата кожа и голата глава не можех да различа дали е момче или момиче. Очите му бяха светлосини.