— Това е Лори. Тя е наш пациент. — Той намигна на момиченцето. — Лори, това е Кейти.
Лори ме погледна с големите си, добронамерени очи и протегна малката си, ужасяващо бледа ръчичка.
— Здравей, Кейти.
Поех студената й ръка и я раздрусах, тъй като не знаех какво друго да направя.
— Здравей.
Усмихна се.
— И ти ли си болна?
В първия момент не знаех как да отговоря.
— Не.
— Кейти е тук, за да ни помогне — каза сержант Дашър, а малкото момиченце измъкна ръката си и отново я мушна под сивото одеяло. — Лори страда от първичен лимфом на централната нервна система, четвърти стадий.
Исках да извърна поглед, защото бях страхливка и знаех. Точно такъв рак имаше баща ми. Най-вероятно нелечим. Не беше честно. Лори бе толкова млада.
Сержантът се усмихна на момиченцето.
— Болестта е доста агресивна, но Лори е много силна.
Тя кимна разпалено.
— По-силна съм от повечето момичета на моята възраст!
Опитах се да се усмихна, докато сержантът се отдръпваше, за да направи път на доктора. Светлосините й очички трептяха между нас тримата.
— Дават ми лекарство, от което ще оздравея — каза тя и прехапа долната си устна. — И от това лекарство не ми става толкова лошо.
Не знаех какво да отвърна и не можах въобще да проговоря, докато се отдръпнахме от момиченцето и застанахме в ъгъла, далеч от всички.
— Защо ми показваш всичко това? — попитах.
— Разбираш тежестта на заболяването — каза той и сведе очи към пода. — Как ракът, автоимунните заболявания, инфекциите и много други неща могат да отнемат живота на човек, понякога непростимо рано. Десетилетия наред учените безуспешно се опитват да намерят лек за болестта на Алцхаймер. Всяка година се появяват нови болести, способни да разрушат човешкия живот.
Всичко това беше вярно.
— Но тук — продължи той и разпери ръце, — тук се изправяме срещу болестите с твоята помощ. Твоята ДНК е безценна за нас точно както и луксианското химическо съединение. Може да те заразим със СПИН и ти няма да се разболееш. Опитвали сме. Нещо в ДНК на луксианците и хибридите им създава имунитет срещу всички човешки болести. Същото важи, и за арумианците.
По гърба ми премина тръпка.
— Наистина ли инжектирате болести на хибриди и луксианци?
Той кимна.
— Налага ни се. Това ни позволява да изучаваме как тялото на хибрида или луксианеца се преборва с болестта. Надяваме се да успеем да възпроизведем този процес. И в някои случаи постигаме успехи, особено с ЛХ-11.
— ЛХ-11? — попитах и отправих поглед към Блейк.
Той говореше с друго детенце — момче, в което тъкмо вливаха от блещукащата течност. Смееха се. Изглеждаше толкова… нормално.
— Репликация на ДНК — обясни сержантът. — Забавя растежа на неизлечимите тумори. Лори реагира добре на процеса. ЛХ-11 е продукт на дългогодишни изследвания. Надяваме се това да е отговорът.
Не знаех какво да отговоря, докато погледът ми обикаляше помещението.
— Лек за рака?
— И много, много други заболявалия, Кейти. Това сме ние, това е мисията на Дедал и ти можеш да ни помогнеш да я осъществим.
Облегнах се на стената и изпънах длани. Част от мен искаше да повярва на това, което виждах и чувах — че Дедал просто се опитват да намерят лечение на опасни болести. Но не бях толкова глупава. Да повярвам на думите на сержанта бе все едно да вярвам в Дядо Коледа.
— И това е всичко? Просто се опитвате да направите света по-добро място за живот?
— Да. Но има различни начини за постигането на тази цел, извън обхвата на медицината. Начини, чрез които и ти можеш да ни помогнеш да направим света по-добро място за живот.
Почувствах се така, сякаш някой търговец ми рекламира стоката си. Но дори и в това положение можех да осъзная колко страхотно би било, ако имаше лекарства за всички смъртоносни болести, колко по-красив би бил света, ако съществуваше нещо такова. Затворих очи и си поех дълбоко въздух.
— Как?
— Ела.
Дашър стисна лакътя ми и не ми остави избор. Заведе ме в другия край на лабораторията, където част от стената представляваше прозорец, покрит от другата страна. Той почука на стената и покривалото се сви нагоре с поредица механични звуци.