Като деца скучаехме често.
Хванах жиците и изпратих лек заряд през тях. Колата изпращя и двигателят запали.
Докосването ми все още бе магическо.
Без да си губя времето, излязох от алеята на Матю и поех към магистралата. Той нямаше да се окаже отзивчив като Доусън, не и сега.
Казах на брат си да се погрижи за някои неща вместо мен. Той щеше да прехвърли достатъчно голяма сума пари, за да можем с Кити да живеем необезпокоявани за няколко години, в специална сметка, чието съществуване предвидливо бях пазил в тайна, за да мога да я използвам, ако нещата се оплескат.
А нещата наистина се оплескаха.
Доусън и Ди също разполагаха с тайни сметки, както и двамата Томпсън. Матю ни беше накарал да го направим. Сметнах го за акт на параноя, но той се оказа прав. Нито аз, нито Кити можехме да се върнем отново тук. Трябваше да измислим как да се съберат с майка й, но беше наистина опасно да останем повече в този град. Преди обаче да отида в Маунт Уедър, трябваше да посетя едно местенце.
Блейк не можеше да е осъществил плана си без чужда помощ.
Познавах един тийнейджър хибрид, който ми дължеше доста обяснения.
Малко по-късно същия следобед оставих колата на Матю зад порутена станция за газ, намираща се на пътя за клуба на Люк. Не че неравната кална пътека можеше въобще да бъде наречена „път“. В никакъв случай не исках да разберат, че съм тръгнал към тях. Имаше нещо странно в Люк, при това доста странно. Фактът, че той едва бе станал тийнейджър, а вече управляваше нощен клуб, си беше достатъчно подозрителен. А това, че беше навън, в компанията на други луксианци, без да разполага със защита от арумианците?
В това хлапе несъмнено имаше нещо странно.
Оставайки в човешка форма, поех през тревата към горичката зад станцията. Ярка слънчева светлина се процеждаше през клоните, топъл майски въздух изпълваше дробовете ми, докато прелитах над неравната земя. След секунди излязох от прикритието на дърветата и достигнах обрасло поле.
Последния път, когато бях тук с Кити, полето представляваше просто късове замръзнала трева. Сега тръстиката се търкаше в джинсите ми, а глухарчета застилаха тревата. Кити обичаше глухарчета. Не можеше да се отлепи от тях, когато се упражнявахме с оникса. В мига, в който жълтурчетата разцъфнеха, тя ги обираше и късаше главичките им.
Устните ми се разтегнаха в тъжна усмивка тъкмо когато спирах пред стоманената врата._ Лудичко котенце._
Поставих ръце върху студения метал и бавно ги плъзнах в търсене на пролуки или ключалки, от които да се възползвам. Нямаше начин да отключа тази врата в скоро време.
Отстъпих назад и огледах фасадата на сградата. Квадратна и без прозорци — приличаше повече на склад, отколкото на клуб. Заобиколих сградата и изритах няколко празни кашона по пътя. Отзад имаше товарен изход.
В десетката.
Притиснах ръце в тънката пролука между вратите и чух прекрасния звук от завъртане на ключалка. Бързо отворих и пристъпих в тъмното складово помещение. Плъзнах се през сенките, прилепих се към стената и огледах белите контейнери и купчините хартии. Във въздуха се усещаше миризмата на алкохол. Забелязах друга врата пред себе си и я отворих. В мига, в който влязох в тесния коридор, оборудван със сухи училищни дъски с изрисувани тънки човечета — какво, по дяволите беше това?, — косъмчетата на врата ми настръхнаха и през гърба ми премина студена тръпка.
Арумианец.
Изстрелях се напред по коридора. Тъкмо щях да премина в истинската си форма, когато неочаквано се озовах пред насочена срещу мен пушка.
Това би било болезнено.
Гордият собственик на оръжието беше Здравия бияч, все така стилен в своя работен гащеризон.
— Горе ръцете и въобще не си помисляй да ми ставаш на светлинна, хубавецо!
Челюстта ми се стегна. Вдигнах ръце.
— Тук има арумианец.
— Без майтап — отвърна Бияча.
Вдигнах вежда.
— Значи Люк работи за арумианци?
— Люк за никого не работи. — Бияча пристъпи напред и присви очи. — Къде е момичето, дето се движи с тебе? Да не ми се крие и тя некъде тука?