Той надникна зад мен и аз се възползвах от моментното му разсейване. Изстрелях ръката си прекалено бързо, за да успее да реагира. Грабнах пушката и я завъртях към него.
— Какво е чувството, когато срещу теб е насочено оръжие? — попитах.
— Не е мноо яко.
— Така си и мислех. — Доближих пръст до спусъка. — Искам да запазя красивото си лице.
— Верно, имаш хубоо лице.
В главата ми зазвучаха тромпети.
— Я гледай ти — обади се нов глас. — Заражда се истинска любов.
— Не съвсем — отвърнах и хванах цевта със свободната си ръка, сякаш се прицелвах.
— Да не мислиш, че не знам защо си тук?
Ухилих се, без да отделям очи от Здравия бияч.
— Има ли значение?
— Да, ако се опитваш да се промъкнеш неочаквано, май има. — Люк излезе от сенките и застана в полезрението ми. Беше облечен с черен спортен анцуг и тениска, на която пишеше: Зомбитата се нуждаят от любов. Прекалено добро. — Можеш да свалиш оръжието, Деймън.
Усмихнах се хладно и загрях ръката си. Пламна топлина и въздухът се изпълни с миризмата на разтопяващ се метал. След като дулото стана безполезно, върнах пушката на Здравия бияч.
Той сведе очи към оръжието и въздъхна:
— Мразя, като стане така.
Люк се надигна с лакти, подскочи на бара и заклати крака като раздразнено дете. Под бледото осветление кръговете около очите му изглеждаха размазани.
— С теб трябва да…
Подскочих настрани и извиках, докато човешката ми форма изчезваше. Стрелнах се през празния дансинг, насочен право към плътните сенки, събиращи се под клетката.
Арумианецът се извърна и миг преди да се блъснем един в друг като два побеснели бика, го видях в истинската му форма — черна като катран и блестяща като стъкло. Ударът разтърси стените и разклати клетките, висящи от тавана.
— О, боже — каза Люк, — не можем ли всички да сме приятели?
Арумианецът прокара ръце по тялото ми и аз го тласнах към стената. Мазилката се изрони, из въздуха се понесе прах. Той не ме пусна.
Нещастникът беше силен.
Завъртя се, измъкна се от хватката ми и протегна ръцете си от дим към гърдите ми. Скочих встрани и изпънах ръка, за да взривя досадното копеле.
— Момчета. Момчета! Без побоища в клуба ми — понесе се раздразненият глас на Люк.
Не му обърнахме внимание.
Енергията се събираше по дланите ми и изхвърляше бял огън в пространството.
Не знаеш с кого си имаш работа — изсъска арумианецът, зазвучавайки директно в главата ми, което само ме ядоса. Запратих напред топката енергия.
Изплющя в рамото му.
Той се дръпна рязко, после отново ме погледна и наклони глава. Придоби по-твърда форма.
Електричество проблясваше между пръстите ми. Из стаята затрептя светлина. Този наистина ми лазеше по нервите.
— На твое място не бих го направил — каза Люк. — Хънтър е много, много гладен.
Тъкмо щях да покажа на Люк точно какво мислех за съвета му, когато някой излезе от сянката на коридора към офиса на Люк. Беше жена — красива, русокоса жена. Без съмнение беше човек. Отвори широко очи.
— Хънтър?
По дяволите!
Разсеян, арумианецът се обърна към жената в същия миг, в който Изворът ме напусна. Явно й каза нещо телепатично, защото тя се намръщи и възкликна:
— Но той е един от тях.
Хънтър отправи поглед към мен, гърдите му се надигнаха. Той отстъпи крачка назад. След секунда пред мен стоеше мъж с моя ръст. Имаше тъмнокестенява коса, а бледите му арумиански очи бяха впити в мен.
— Серина — каза той, — върни се в офиса на Люк.
Жената се намръщи още повече и в миг ми напомни толкова много за Кити, че сърцето ме заболя.
— Моля?
Той изви глава към нея и присви очи. Секунда по-късно Здравия бияч прекрачи дансинга и сложи ръка на рамото на жената.
— Верно, не требва да седиш тука.
— Но…
— Ела, аз ще ти покажем разни работи — каза Здравия.
Хънтър го зяпна.
— Какви работи?
Здравия намигна през рамо.
— Работи.
Докато те изчезваха по коридора, арумианецът сви устни.
— Това не ми харесва.
Люк се изхили.
— Тя не е негов тип.
Чакай малко, какво, по дяволите, се случваше? Арумианец с човек?