— Искаш ли да намалиш светлината? — каза гаднярът. — Направо ще ослепея!
През мен премина мощ. Прииска ми се да забия юмрука си в лицето му, но той не ме нападна, което бе странно. И освен това изглеждаше така, сякаш наистина е с онази жена, което беше още по-откачено.
Приех човешката си форма.
— Не ми харесва тонът ти.
Той се ухили самодоволно.
Присвих очи.
— По-добре се дръжте любезно. — Люк плесна с ръце. — Никой не знае кога ще му потрябва неочакван съюзник.
Хънтър и аз се взряхме един в друг. И двамата изсумтяхме.
Момчето сви рамене.
— Добре. Днес имам много вълнуващ ден. Дошъл е Хънтър, който няма фамилия и се появява единствено когато има нужда от някого или нещо, с което да се нахрани. Дошъл е и Деймън Блек, който май иска да ми нанесе телесна повреда.
— Общо взето, да — изръмжах аз.
— И ще ми кажеш ли защо? — попита той.
Свих ръце в юмруци.
— Все едно не знаеш.
Той поклати глава.
— Наистина не знам, но ще се опитам да предположа. Не виждам Кейти и не я усещам наблизо. Предполагам, че вашето промъкване в Маунт Уедър не е минало особено добре.
Пристъпих напред, а гневът все повече се нагнетяваше умен.
— Влязъл си в Маунт Уедър? — захили се Хънтър. — Да не си побъркан?
— Мълчи — казах, без да отделям очи от Люк.
Хънтър заговори с дълбок глас:
— Крепкото ни примирие ще бъде преустановено, ако пак ми кажеш да мълча.
Възнаградих го с мигновен поглед.
— Мълчи.
Тъмни сенки се надигнаха от рамото на арумианеца и аз се извърнах напълно към него.
— Моля? — попитах и го подканих с ръка да се приближи. — Доста агресия съм насъбрал тези дни. Бих се радвал да се освободя от нея.
— Момчета — въздъхна Люк и се смъкна от бара. — Наистина ли искате това? Не можете ли да станете приятелчета?
Хънтър пристъпи към мен, без да обръща внимание на Люк.
— Мислиш, че можеш да ме победиш?
— Дали мисля? — присмях се аз и застанах точно пред извънземния. — Знам, че мога.
Арумианецът се засмя, вдигна дългия си пръст и ме бодна в гърдите. Бодна ме в гърдите!
— Ами нека да проверим.
Улових китката му и пръстите му се впиха в кожата ми.
— Човече, наистина си…
— Достатъчно! — извика Люк.
В следващия миг бях закован в единия край на клуба, а Хънтър беше на другия, на няколко метра от земята. Изражението на арумианеца най-вероятно беше като моето. И двамата се борехме срещу невидимата хватка, но нито един от нас не успяваше да се измъкне.
Люк пристъпи към центъра на помещението.
— Нямам цял ден, пичове. Имам си задачи. Ще ми се да поспя този следобед. В Нетфликс са качили нов филм, който искам да гледам. Пък и имам купон за безплатен хамбургер и трябва да го използвам.
— Уф… — казах.
— Виж сега. — Люк се обърна към мен, погледът му се замъгли. В този момент изглеждаше много по-стар, отколкото беше в действителност. — Предполагам, смяташ, че съм замесен в залавянето на Кейти. Грешиш.
Изпръхтях.
— И трябва просто да ти повярвам?
— Пукната пара не давам дали ми вярваш. Вие проникнахте в Маунт Уедър, правителствен обект. Не се изисква голямо въображение, за да се досети човек, че нещо се е объркало. Аз си спазих обещанието.
— Блейк ни предаде. Дедал залови Кити.
— А аз ви казах да не се доверявате на никого, защото всеки има какво да спечели или загуби. — Люк издиша шумно. — Блейк е… ами, той си е Блейк. Но преди да го разпнеш, замисли се колко хора би погубил самият ти, за да си върнеш Кейти.
Невидимата хватка се отпусна и аз се плъзнах по стената и стъпих на краката си.
Взрях се в тийнейджъра. Вярвах му.
— Трябва да си я върна.
— Ако Дедал са заловили мацката ти, по-добре се прости с нея — каза Хънтър от другия край на помещението. — Те са си истински куч…
— А ти? — прекъсна го Люк. — Казах ти да ме чакаш в офиса. Нищо няма да получиш от мен, ако не ме слушаш.
Хънтър сви неловко рамене и секунда по-късно стоеше прав на пода. Изглеждаше миловиден като питбул.
Люк изгледа мрачно и двама ни.
— Разбирам, че си имате проблеми — големи проблеми, — но я познайте? Не сте единствените извънземни, които са загазили. Има и по-страшни беди от вашите. Да, знам, че ви е трудно да повярвате.