Погледнах Хънтър, който отново сви рамене и каза:
— Май някой не си е изпил топлото мляко тази сутрин.
Изкисках се.
Люк обърна глава към него. По дяволите, не можех да повярвам, че се намирам в една стая с арумианец и не се опитвам да го убия. Но и той не се опитваше да ме убие.
— Радвай се, че те харесвам — каза тихо Люк. — Виж, трябва да поговоря с Деймън. Можеш ли да си намериш някаква работа. Или да ни бъдеш полезен с нещо?
Арумианецът завъртя очи.
— Да, имам си свои грижи. — Той закрачи към коридора, после спря и се обърна към мен. — До нови срещи.
Показах му среден пръст за изпроводяк.
След като той изчезна по коридора, Люк се обърна към мен и скръсти ръце.
— Какво стана?
Тъй като нямах какво да губя, му описах подробно събитията в Маунт Уедър. Люк подсвирна леко и поклати глава.
— Човече, съжалявам. Наистина. Ако от Дедал са я заловили, тогава не знам…
— Не го казвай — намръщих се. — Не съм се отказал от нея. Измъкнахме Бетани. Ти самият си се измъкнал.
Люк примигна.
— Да, измъкнахте Бетани, но междувременно загубихте Кейти. А аз… аз съм различен от Кейти.
Не знаех какво, по дяволите, иска да каже. Извърнах поглед и прокарах пръсти през косата си.
— Знаеше ли, че Блейк ще ни предаде.
Последва пауза.
— Ако съм знаел, какво ще направиш?
Изсмях се горчиво.
— Ще те убия.
— Разбираемо — отговори спокойно той. — Нека те попитам нещо. Би ли помогнал на брат си да спаси Бетани, ако знаеше, че Блейк възнамерява да ви предаде?
Обърнах се към Люк и бавно поклатих глава. Истината ме удари в гърдите. Ако знаех, че Кити няма да се върне, нямаше да се съглася да помогна на Доусън. Щях да избера Кити пред собствения си брат. Не можех дори да го изрека.
Люк килна глава.
— Не знаех. Това не значи, че имах доверие на Блейк. Нямам доверие на никого.
— На никого?
Той подмина въпроса ми.
— Какво искаш от мен, след като очевидно нямаш намерение да ме убиеш? Искаш ли отново да изключа охранителната система? Мога да го направя. Няма да ти искам нищо. Но това би било чисто самоубийство от твоя страна — те ще те очакват.
— Не искам да изключваш нищо.
Той се взря в мен объркан.
— Но имаш намерение да я освободиш?
— Да.
— Ще те заловят.
— Знам.
Люк застина опулен срещу мен и за момент си помислих, че хлапето е получило мозъчен удар.
— Значи наистина беше дошъл да ме натупаш?
Свих устни.
— Да, бях.
Хлапето поклати глава.
— Имаш ли представа в какво се забъркваш?
— Знам. — Скръстих ръце. — И знам, че след като ме заловят, ще ме принудят да създавам хибриди.
— Налагало ли ти се е да гледаш как хора умират пред очите ти всеки ден, отново и отново? Не? Попитай брат си.
Не се поколебах.
— Заслужава си да мина през всичко заради нея.
— Има и по-страшни неща — каза тихо той. — Ако ти и Хънтър забравите за момент различията си, той сам би ти разказал. Там правят неща, от които ще изгубиш разсъдъка си.
— Още една причина да измъкна Кити.
— И какъв е планът ти? Как ще я измъкнеш? — попита с любопитство той.
Добър въпрос.
— Още не съм измислил.
Люк ме изгледа за момент, после избухна в смях.
— Добър план. Харесва ми. Почти нищо не може да се обърка.
— Ти как се измъкна, Люк?
Той наклони глава.
— Не искаш да знаеш какво съм направил. И няма да направиш това, което направих аз.
Студена тръпка премина по кожата ми. Вярвах на хлапето.
Люк отстъпи назад.
— Трябва да се погрижа и за другото нещо, така че…
Погледнах към коридора.
— Работиш с арумианците, а?
Изви устни.
— Арумианците и луксианците не са толкова различни. И те са прецакани като вас.
— Забавно. Не го възприемах така.
Люк сведе глава и изруга. Вдигайки поглед към мен, промълви:
— Най-голямата слабост на Дедал е тяхната арогантност. Нуждата им да създават това, което не трябва да бъде създавано. Нуждата им да контролират това, което не може да бъде контролирано. Те си играят с еволюцията, приятелю. Във филмите тези неща никога не приключват добре, нали?