— Определено не.
Обърнах му гръб.
— Чакай! — извика той. — Мога да ти помогна.
Извърнах се отново към него и обърнах глава встрани.
— Какво искаш да кажеш?
Люк взря аметистовите си очи, зловещо подобни на тези на Итън, в моите. Имаше нещо странно в погледа му.
— Най-голямата им защита е, че светът не знае за съществуването им. Хората не знаят, че ние съществуваме.
Не можех да извърна поглед. Окончателно прецених, че хлапето Люк си е страховито.
Тогава той се усмихна.
— Те имат нещо, което искам. Обзалагам се, че е на същото място, където държат Кейти.
Присвих очи. Никога не бях харесвал уговорките от типа „око за око“.
— Какво искаш?
— Имат нещо, наречено ЛХ-11. Това искам.
— ЛХ-11? — сбърчих вежди аз. — Какво, по дяволите, е това?
— Началото на всичко и краят на всичко — отвърна мистериозно той и особен блясък озари лилавите му очи. — Ще го разпознаеш, когато го видиш. Донеси ми го и аз ти обещавам, че ще те измъкна, където и да се намираш.
Изгледах го.
— Не че оспорвам способностите ти, но как ще успееш да измъкнеш Кейти и мен, без изобщо да знаеш къде ще ни затворят?
Той вдигна вежда.
— Явно се съмняваш в способностите ми, щом питаш неща, които не е редно да питаш. Имам хора навсякъде, Деймън. Ще се свържа с тях и те ще ме уведомят, когато изникнете някъде.
Засмях се леко и поклатих глава.
— Как бих могъл да ти имам доверие?
— Не съм те молил да ми имаш доверие. Просто нямаш друг избор.
Той замълча. По дяволите, беше прав.
— Донеси ми ЛХ-11 и ти гарантирам, че ще измъкна теб и твоето котенце, без значение в коя адска дупка са ви натикали. Това е обещание.
Седма глава
Кейти
Сякаш беше изминала цяла вечност, откакто ми дадоха пържола и картофено пюре. Бях прекалено превъзбудена, за да включа телевизора. Чакането в тишината ме караше да крача напред-назад из килията си. Нервите ми бяха толкова обтегнати, че всеки път, когато чуех нечии стъпки в коридора, сърцето ми подскачаше в гърлото и отстъпвах от вратата.
Бях наплашена, потрепервах при всеки звук. Тъй като нямах представа колко време е изминало, нито дори кой ден е, се чувствах така, сякаш бях затворена в мехур от вакуум.
Докато правех стотната си обиколка пред леглото, обобщавах това, което бях научила. Имаше хора, които бяха тук по своя воля — хора и луксианци, може би дори и няколко хибриди. Изпробваха ЛХ-11 на болни от рак пациенти, бог знае какво въобще беше ЛХ-11. Донякъде можех да подкрепя подобно начинание — ако луксианците в сградата действително бяха тук, защото сами искаха да помогнат. Намирането на лек за смъртоносни болести беше нещо важно.
Ако хората от Дедал просто ме бяха попитали, вместо да ме затварят в килия, с удоволствие щях да им дам проба от кръвта си.
Не можех да се отърся от думите на сержант Дашър. Наистина ли имаше близо девет хиляди луксианци, които заговорничеха срещу хората? И стотици хиляди, които можеха да пристигнат на Земята всеки момент? Деймън спомена, че има и други луксианци, но с нищо не намекна, че дори малка група от неговата раса има намерение да завладее планетата.
Ами ако всичко беше вярно?
Не можеше да бъде.
Не луксианците бяха лошите в случая, а арумианците и Дедал. Организацията имаше красива обвивка, но отвътре бе изгнила.
От коридора се чуха стъпки и аз подскочих. Вратата се отвори. Беше Арчър.
— Какво става? — попитах предпазливо аз.
Баретата, която сякаш бе трайно закрепена за главата му, скриваше очите му, но брадичката му издаваше непоколебимост.
— Ще те съпроводя до тренировъчните зали.
Отново постави ръката си на рамото ми, а аз се чудех наистина ли мисли, че ще се опитам да избягам. Исках, но не бях толкова глупава. Все още.
— Какво се случва в тренировъчните зали? — попитах, след като влязохме в асансьора.
Той не отговори, което не беше особено успокоително, и ме раздразни. Тези хора можеха поне да ме уведомяват какво ми предстои. Опитах се да отблъсна ръката му, но тя остана залепена за рамото ми през целия път.
Арчър не беше многословен човек. Това ме нервираше и дразнеше, но не беше само това. В него имаше нещо различно. Не можех да определя какво точно, но определено го усещах.