Докато стигнахме до тренировъчния етаж, стомахът ми стана на топка. Коридорът бе идентичен с този на болничния етаж, с изключение на това, че имаше много двойни врати. Спряхме пред една, той въведе кода и тя се разтвори.
Блейк и сержант Дашър се намираха в стаята. Дашър се извърна към нас и се усмихна леко. Изражението му бе различно. Нотката на отчаяние в погледа му ме притесни. Нямаше как да не се замисля за резултатите от изследванията на кръвта ми.
— Здравей, госпожице Шуорц — каза той. — Отпочинала си, надявам се.
Това не вещаеше нищо добро.
Двама мъже в лабораторни престилки седяха пред значително количество монитори. Екраните ми изглеждаха разграфени. Пръстите ми изтръпнаха от продължителното стискане.
— Готови сме — каза един от мъжете.
— Какво става? — попитах.
Ненавиждах начина, по който гласът ми потрепери по средата на въпроса.
Лицето на Блейк беше безизразно. Арчър зае ролята си на часовой до вратата.
— Трябва да проверим обхвата на възможностите ти — обясни сержант Дашър и застана между двамата мъже. — В това контролирано помещение ще можеш да използваш Извора. Знаем от досегашните си наблюдения, че имаш някакъв контрол над него, но не знаем точния обхват на твоите способности. Успешно мутиралите хибриди могат да реагират толкова бързо, колкото и истинските луксианци. И могат да контролират Извора точно толкова добре.
Сърцето ми спря.
— С каква цел правите това? Защо искате да го знаете? Очевидно мутацията ми е успешна.
— Не го знаем със сигурност, Кейти.
Намръщих се.
— Не разбирам. По-рано казахте, че съм силна…
— Ти си силна, но никога досега не си използвала способностите си продължително в отсъствието на извънземния, който те е превърнал в хибрид. Възможно е да си се захранвала от неговите способности. Някои хибриди изглеждат така, сякаш са претърпели успешна мутация, но нашите изследвания показват, че колкото по-често даден хибрид посяга към Извора, толкова по-забележима става неустойчивостта на мутацията. Трябва да се уверим, че всичко с твоята мутация е наред.
Докато осмислях думите му, ми се прииска да избягам от стаята. За жалост, бях като закована за пода.
— Значи всъщност искате да видите дали ще се самоунищожа като… — Като Кариса, но не можех да изрека името й на глас. След като нито потвърди, нито отрече, отстъпих крачка назад. У мен се надигна изцяло нов страх — какво ще стане, ако се самовзривя? Тоест, знаех какво ще се случи с мен, но какво щеше да стане с…
— Този, който те направи мутант? — попита сержантът и аз кимнах в отговор. — Можеш да го кажеш, госпожице Шуорц. Знаем, че е бил Деймън Блек. Няма защо да се опитваш да го скриеш.
Не бих изрекла името му.
— Какво ще се случи?
— Знаем, че луксианецът и хората, които превърне в мутанти, са свързани на биологично ниво, ако мутацията остане трайна. Не разбираме това напълно. — Той направи пауза, за да прочисти гърлото си. — Но в случаите, в които хибридът е нестабилен, връзката се анулира.
— Анулира се?
Той кимна.
— Биологичната връзка между двамата просто се прекъсва. Най-вероятно, защото в тези случаи мутацията не е достатъчно силна. В момента наистина не ни е известно всичко.
Из тялото ми се понесе облекчение. Не че нямах инстинкт за самосъхранение, но поне знаех, че ако избухна, Деймън ще оцелее. Реших обаче да протакам, тъй като не исках да отида в онази стая.
— Това ли е единственото нещо, което може да разруши връзката?
Сержантът не отговори.
Присвих очи.
— Смятате ли, че имам право да знам?
— Всичко с времето си — каза той. — Сега не е моментът.
— Мисля, че моментът е дяволски добър.
Вдигна вежди изненадан, а това още повече ме ядоса.
— Моля? — възкликнах и размахах ръце. Арчър се приближи към мен, но аз не му обърнах внимание. — Мисля, че имам право да знам всичко.
Изненадата изчезна и на лицето му се изписа хладно изражение.
— Сега не е моментът.
Реших да отстоявам позицията си. Свих ръце в юмруци.
— Мисля, че няма да има по-подходящ момент.
— Кейти…
Пренебрегнах нежното предупреждение на Арчър и той се приближи по-близо. Гърдите му почти опираха в гърба ми.